— Дръж го в сърцето си и спи с него тази нощ, а утре ще ми го кажеш.
Достави ми удоволствие да гледам тяхната радост: в този момент усещах, че съм дала справедлива отплата, поне само за онзи ден и онази нощ на ужас, които те тримата преживяха с мен, и ако никога повече не ги видех, се надявах, че ще се справят добре в живота. Не знаех какво точно ще се случи, ако планът ми успееше и овакантях трона на техния крал за някой друг претендент. Щеше ли това да означава, че собственият ми ранг ще се понижи и техният заедно с моя? Но се надявах, че това само ще ги постави на някакво по-ниско ниво сред благородниците в най-лошия случай. Трябваше да рискувам в името на моя народ, погребан жив под безкрайния сняг, който виждах от прозореца си.
Поех дълбоко въздух и казах:
— Готова съм за тръгване.
Почти в същия миг стъклената стена се разтвори и съпругът ми влезе: съпругът, когото се канех да убия. Колкото и справедлива да беше каузата, аз все пак почувствах, че ми се завива свят и не го погледнах в лицето. И преди избягвах да го поглеждам, защото ми се струваше толкова страшен и непознат, блестящи ледени висулки, внезапно оживели; сега го избягвах, защото прекалено много ми приличаше на някого, на човек. Бях държала за ръка тази малка ледена статуетка, това момиченце, и то беше станало моя кръщелница или нещо подобно, а когато погледнах Флек, Цоп и Шофер, техните лица грееха, осветени от златото в кутиите при краката им — това бяха лицата на мои приятели, мои приятели, които ми помогнаха и биха ми помогнали пак, ако можеха. Какво значение имаше, че те тук не говореха за доброта; те ми бяха дали доброта с ръцете си. Знаех кое от двете предпочитам.
Но заради тях изведнъж ми беше по-трудно да виждам зимата в неговото лице. Той не беше мой приятел; той беше чудовище, съставено от остри парчета лед, което искаше да ме разреже и да изкара злато от мен, като в същото време поглъщаше моя свят. Но в момента той беше задоволено чудовище: аз сама се разрязах и му дадох два склада със злато, а той трябваше да отговори подходящо на моето постижение, по начин, който да задоволи собственото му чувство за достойнство. Затова сега идваше при мен в бляскави одежди, не по-малко бляскави от моите, сякаш искаше да придаде изтънченост на събитието; поклони ми се галантно, сякаш наистина бях неговата кралица.
— Хайде, милейди, да отиваме на сватба — каза той, неочаквано любезен, сега, когато повече от всичко исках той да бъде злобен и сърдит. Всъщност не би трябвало да се учудвам. Той никога не ми беше дал нещо, което исках, без да го задължа предварително.
Погледнах приятелите си за последен път, кимнах им с глава за сбогом и тръгнах след него. Слязохме заедно до вътрешния двор. Чакаше ни шейната, пълна с бели кожи без нито едно тъмно петно. Роклята и короната ми бяха толкова тежки, че посегнах към дръжката, за да се кача, но той ме хвана през кръста, вдигна ме без усилие и ме сложи вътре, след което зае мястото си до мен.
Щом кочияшът докосна юздите, елените препуснаха и полетяхме надолу по планината. Вятърът беше силен, но не беше прекалено студен, и приятно галеше лицето ми, докато стигнахме по прохода до сребърните порти и излязохме в света, плазовете на шейната шепнеха на пътя, а копитата на елените леко потропваха. Минаха само няколко минути и вече бързо се приближавахме до гората. Елените и шейната се плъзгаха по навалелия сняг, като оставяха почти незабележими следи, а затрупаните дървета изглеждаха странно малки, докато се движехме между тях.
Гледах внимателно, за да видя какво ще направи Старик, каква магия или какво заклинание ще използва, за да отвори пътя към огрения от слънцето свят, но той не направи нищо друго, освен да се обърне и да ме погледне по почти същия замислен начин, сякаш се питаше дали аз няма извадя някаква неочаквана магия. После изведнъж рязко каза:
— Тази вечер няма да ти отговарям на никакви въпроси.
— Какво? — възкликнах аз и гласът ми едва не пресекна от тревога; за миг си помислих, че той се е сетил, че знае какви възнамерявам да направя, и не отиваме на никаква сватба, а отиваме на моята екзекуция. После разбрах какво наистина иска да каже. — Сключили сме сделка!
— В замяна на твоите права само. Ти не си ми дала нищо в замяна на моите. Аз не съм поставил стойност на моите, а сега виждам, че съм се пазарил погрешно… — Той рязко замълча, погледна напред и после бавно попита: — Ти затова ли задаваше глупави въпроси, като отплата? За да покажеш презрението си към това, че съм те обидил? — Постоя мълчаливо за известно време и преди да успея да го поправя, неочаквано се засмя, смехът му звучеше като хор, акомпаниран от звънчета, който дълго пее над снега, странен шум. Зяпнах, донякъде стресната, донякъде възмутена, после той се обърна, хвана ръката ми и я целуна, а допирът на устните му до кожата ми беше като полъх от заледено стъкло.