Толкова ме изненада, че в първия момент не можах да каза нищо, нито дори да си дръпна ръката, а после той яростно каза:
— Ще те компенсирам довечера, милейди, и ще ти покажа, че съм се научил да те ценя повече: не ми е нужен втори урок след този. — После махна с ръка от шейната към широкия свят, обсипан със сняг.
В първия момент гледах объркано и се чудех какво иска да каже, но около нас нямаше нищо, освен неговата бездънна зима. Сто години зима, които някак си бяха дошли внезапно в един летен ден, когато елфите на Старик би трябвало да са затворени зад стъклените стени на своята планина и да чакат зимата да се върне. Макар че никога преди Старик не бяха успявали да задържат пролетта толкова дълго.
Сто години зима, в един летен ден. Изведнъж нещо ме хвана за гърлото и казах задавено:
— Ти не си направил тази зима.
— Не, милейди — каза той, като все още ме гледаше с цялото огромно самодоволство на човек, който е намерил съкровище, скрито в мръсно корито. Златно съкровище, каквото елфите на Старик страстно желаеха; и когато започнаха повече да ни нападат, когато започнаха да идват за това злато по-често — тогава зимите започнаха да стават все по-тежки и по-тежки. А сега — а сега — имаше два огромни склада, претъпкани с блестящо, слънчево злато; топлината на лятното слънце, затворена в студения метал, която елфите да държат дълбоко скрити зад своите стени, докато моят дом остава погребан под стената на зимата.
Той ми се усмихна и продължаваше да държи ръката ми; усмихна ми се, после се обърна към кочияша и извика:
— Карай!
След едно раздрусване се качихме на белия път; на царския път, както го беше нарекъл Шофер; на пътя на Старик, както го знаех аз през целия си живот и от време на време го зървах в тъмните гори. Простираше се пред нас, сякаш винаги е бил там, простираше се и зад нас, докъдето стигаше погледът — безкраен, покрит със свод проход. Странните неземно бели дървета го ограждаха от двете страни, клоните им бяха обсипани с прозрачни ледени висулки и бели листа, а повърхността му беше покрита с гладък, замъглен, синкавобял лед. Шейната летеше по него и изведнъж силен аромат на борови клонки и смола достигна до ноздрите ми, отчаяна борба за живот. Въпреки навеса от бели клони над нас, небето започна да се променя: сивото от едната страна бавно преминаваше в синьо, а от другата златните и оранжеви лъчи на лятното вечерно небе светеха над зимната гора и знаех, че излизаме от неговото царство и навлизаме в моя свят.
Той продължаваше да държи ръката ми в своята. Нарочно не я дръпнах, като си мислех за Юдит, която нежно пее с прелестния си глас, за да приспи Холофернес в шатрата му, и какво е трябвало да изтърпи първо. И аз можех да го изтърпя. Гневът ме охлаждаше. Нека да си мисли, че ме притежава и ще му дам сърцето си, само да си мръдне пръста. Нека да си мисли, че ще предам моя народ и моя дом, само за да бъда кралицата до него. Можеше да държи ръката ми до края на пътя, щом така иска, като справедлива отплата за подаръка, който ми е направил, за единственото нещо, което всъщност исках от него: вече не изпитвах и най-малко угризение, че ще го убия.
Глава 19
Имаше няколко слугини, които ходеха в еврейския квартал: Палмира, камериерката на Галина, отиваше да разгледа сергиите, когато господарката й искаше някакво бижу. Преди тя беше твърде високо в йерархията, за да говори с мен по друг начин, освен с раздразнение, когато моята господарка беше малко желаната дъщеря на предишната жена; всички пируети, които се играеха в балните зали и спалните, ние повтаряхме помежду си в нашите тесни коридори. Но сега аз обслужвах царицата, която ме ценеше достатъчно, за да изпрати да ме повикат, затова, когато отидох и почуках на будоара на херцогинята, Палмира стана от мястото, където лъскаше бижутата, дойде и ме целуна по двете бузи, попита ме дали не съм изморена след пътуването, сложи ме да седна на нейния стол до стената, където от другата страна в спалнята беше камината, и изпрати помощничката си да донесе чай. С радост седнах пред топлата стена и пих чай: ох, колко бях изморена.
— Банкерът? — отговори веднага тя, когато чу името Мошел. — Не знам къде живее той, но икономът ще знае. Ула — каза тя на момичето, — отиди да ни донесеш малко крусчики и вишни, а после отиди да кажеш на панов Нолиус, че скъпата Магрета е тук и пита не иска ли да дойде на чай при нас: не можем да я караме да обикаля из къщата след това дълго пътуване. — Тук имаше още една танцувална стъпка, защото й беше приятно да накара иконома да дойде при нея, което той иначе не би направил, само че ето ме мен тук. И ето ме мен тук сега, стената беше топла, а аз вече бях твърде стара, за да танцувам. Просто седях, пиех чай и взех още една чаша с вишни, изядох един сладък, хрупкав крусчик и благодарих на панов Нолиус, когато той наистина дойде и седна да пие чай с нас.