Ванда и Сергей слязоха долу да помагат за сватбата.
— Ще дойдеш ли, Степон? — попита Сергей, но аз потръпнах, като си спомних за всички онези хора, наблъскани заедно, в стаите и по улиците, повече хора, отколкото си мислех, че има в целия свят.
— Не, не, не — отговорих и те не ме насилиха, но отидоха; след известно време слънцето започна да залязва, а на мен започна да не ми харесва да съм сам в стаята. Бях съвсем сам, нямаше никой, нито дори кози, и Ванда и Сергей ги нямаше. Ами ако някой дойде да ги търси и те трябва да избягат? Ами ако вече са избягали? Отворих прозореца и подадох глава навън, а когато направих това, чувах всичко от земята долу. Отвън пред къщата имаше много хора, имаше и коне, но там долу вече беше тъмно, макар че слънцето все още грееше в прозорците, и не можех да виждам лицата на хората. Не виждах Ванда и Сергей. Имаше една жена с жълта коса, но не бях сигурен дали това е тя.
Прибрах си главата вътре, но къщата стана толкова шумна и пълна с хора, че пак се чуваше, дори и след като затворих прозореца. Шумът идваше през камината и под вратата. Ставаше все по-шумно и по-шумно и после засвири музика. Беше силна музика и хората танцуваха на нея. Усещах я с краката си, не само с ушите си. Седнах на леглото и запуших уши, но все още я чувах как се изкачва нагоре по къщата.
Музиката продължаваше да свири. Навън вече беше съвсем тъмно и сега наистина ме беше страх, защото защо иначе Ванда и Сергей ще стоят долу на този ужасен шум, ако не им се е случило нещо наистина лошо. Бях стиснал лице между колената си и бях покрил главата си с ръце, когато на вратата се почука. Не казах да влязат, защото трябваше да махна ръце от главата си, но панова Манделщам влезе.
— Степон, добре ли си? — попита тя. Тя това питаше, но в същото време не питаше. Мислеше за нещо друго. Но когато не й отговорих и не вдигнах глава, тя започна наистина да се тревожи, после отиде и взе свещта, която беше оставила на масата за нас, откъсна две големи парчета восък, духна ги, за да изстинат, и каза:
— Ето, Степон, сложи ги в ушите си.
Помислих си, че може да опитам. Свалих за малко ръка от ухото си и взех восъка. Той още беше топъл и мек. Сложих го в ухото си, той се смачка и вече не беше топъл, а шумът престана да бъде толкова силен от тази страна. Тогава много се зарадвах, сложих другата бучка восък в другото си ухо и с нея стана по-добре.
Панова Манделщам ме погали по главата. Приятно ми беше. Но тя вече пак си мислеше за нещо друго. Огледа стаята, сякаш търсеше това нещо и се тревожеше за него.
— Ванда и Сергей добре ли са? — попитах аз, защото това ме накара да си спомня, че се тревожех. Толкова се зарадвах, че шумът беше отслабнал, че за миг бях забравил.
— Да, те са долу — каза панова Манделщам. Тя звучеше особено и от далече поради восъка в ушите ми, но все пак я разбирах.
И тогава пак се зарадвах и не се тревожех, но тя още се тревожеше, затова я попитах:
— Какво търсиш?
Тя стоеше там, оглеждаше стаята и накрая ме погледна.
— Знаеш ли, забравих. Не е ли глупаво? — Усмихна се, но не й беше до усмивка. Усмивката й не беше истинска. — Искаш ли да дойдеш долу и да хапнеш макарони?
Не знаех какво е това макарони, но си помислих, щом някой отива долу на този шум, за да ги яде, сигурно са хубави и съжалявах, че не можех да й помогна да намери, каквото беше забравила.
— Добре — отговорих аз. — Ще опитам.
Тя ми подаде ръка, аз я хванах и двамата слязохме заедно долу. Шумът стана по-силен, но не толкова по-силен, колкото очаквах. Като стигнахме по-близо, шумът вече не беше само тупкане в зъбите ми. Сега чувах музиката и че хората пеят с думи, макар че восъкът ми пречеше да чуя какви са думите. Но звучаха щастливо. Панова Манделщам ме вкара в една голяма стая: голяма и пълна с много мъже. Аз пак започнах да се страхувам, защото някои от тях бяха със зачервени лица, говореха високо и миришеха на алкохол, но не бяха сърдити. Те се усмихваха, викаха и танцуваха едновременно, хващаха се за ръце и правеха кръг, макар че то не беше истински кръг, защото стаята не беше достатъчно голяма, те бяха наблъскани един до друг и се настъпваха, но това не ги тревожеше. Спомних си как горе се хванахме за ръце с Ванда и Сергей: това тук беше същото. Сергей беше с тях, в средата на кръга един млад човек танцуваше, а останалите се редуваха и отиваха в средата да танцуват с него.