Отидохме в следващата стая и тя беше пълна с жени, които танцуваха, а в средата имаше жена, облечена в червена рокля с фигури от блестящо сребро и воал, който висеше надолу до земята, и тя се смееше и беше много красива. Панова Манделщам ме заведе на една маса до стената с празни столове, на нея имаше чиния, пълна със сладки — леки и вкусни и изглеждаше, че някой е взел облак и го е изпекъл, и тя я сложи пред мен и ми даде още храна, толкова много храна: дебели резени меко месо, каквото никога не бях ял, и тя каза, че е говеждо, печено пилешко и печена риба, малко зелени зеленчуци, голямо парче мек жълт сладък хляб. Седнах там и ядох, и ядох, и всички бяха щастливи, и аз бях щастлив, само панова Манделщам седеше до мен и не беше щастлива. Все се оглеждаше из стаята за онова нещо, което се мъчеше да намери, но то не беше там. Постоянно идваха хора и говореха с нея, а докато те говореха с нея, тя се разсейваше и забравяше, че търси нещо, но щом си тръгнеха, се сещаше и пак започваше да търси.
— Къде е Ванда? — попитах я аз.
— Ванда е в кухнята, миличък, помага да се носи храната — каза панова Манделщам и аз я видях, когато тя ми я показа, значи не търсеше Ванда. Тя гледаше младоженката, която пак танцуваше в средата, и се мъчеше да се усмихне, но постоянно се спираше.
Всички едновременно започнаха да ръкопляскат и мъжете с младоженеца начело влязоха в стаята. Всички станаха и бутнаха столовете и масите до стената, а жените в своя кръг направиха място, за да могат и мъжете да направят кръг. Един мъж взе стол, на който никой не седеше, и го сложи в средата на техния кръг, а една от жените сложи в техния кръг стол за жената. Чаках да видя какво ще направят, но те не направиха нищо. Изведнъж спряха, защото някой почука на вратата.
В стаята беше много шумно. Всички пееха и се смееха, говореха толкова високо, че почти викаха, защото иначе нямаше да се чуят един друг, а и музиката свиреше. Но чукането на вратата беше по-силно от всичко. Беше толкова силно и твърдо, че проникна през восъка на ушите ми и двете бучки паднаха на земята. Но шумът от стаята вече не ми пречеше, защото след това почукване нямаше никакъв шум. Никой не говореше и музиката спря.
Имаше две големи врати от едната страна на стаята, които излизаха на двора и от тях идваше чукането. След още малко дойде друго чукане. Усетих го точно както музиката се качваше нагоре през къщата. Тупкаше по същия начин. Удари ме в костите и ме изплаши.
После панова Манделщам стана и изтича през стаята като разбута всички, а панов Манделщам избута мъжете и излезе отпред. Те хванаха вратите и ги отвориха. Никой не ги спря. Аз исках да извикам: Не, не, не!, но не можех да си отворя устата. Исках да си скрия главата, но си помислих, че може и да съм си представил нещо още по-лошо от това, което ще бъде.
Но не би било възможно да е по-лошо. Беше Старик.
Сергей и Ванда застанаха до мен. Дойдоха при мен, щом чуха чукането, и сега стояха с мен, а Сергей беше сложил ръка на гърба на стола ми. Той беше толкова висок, че виждаше над главите на всички в стаята; чух как поема въздух и знаех, че се страхува.
И аз се страхувах. Всички се страхуваха. Те бяха от Старик. Бяха двама с корони на главите, крал и кралица. Кралят беше висок колкото Сергей. Кралицата не беше, но високата корона и нея я правеше висока. Короната беше златна, а роклята й беше бяла и златна. Те стояха на вратата и никой не помръдваше.
После един мъж излезе пред тълпата. Беше стар и имаше бяла брада и бяла коса. Застана пред Старик и каза:
— Аз съм Арон Мошел. Това е моята къща. Какво търсите тук?
Старик се дръпна назад, когато старият човек каза името си и го гледаше от високо. Страхувах се, че може да му направи нещо лошо. Помислих си, че може да сложи ръка на него, да го докосне, и старият човек щеше да падне и да лежи на пода, както Сергей лежеше в гората, сякаш вътре в него не беше останал никой. Но вместо това Старик му отговори.
— Идваме тук по покана и поради дадено истинско обещание да танцуваме на сватбата на братовчедката на моята господарка.
Гласът му звучеше, както скърца дървото, когато е покрито с лед. После обърна лице към кралицата, панова Манделщам издаде звук и кралицата обърна глава и я погледна, а аз разбрах, че тя всъщност не е от земята на Старик. Тя беше обикновено момиче с корона и плачеше, а панова Манделщам също плачеше; тогава си помислих, че това е нейната дъщеря и накрая се сетих, че панова Манделщам има дъщеря. Тя има дъщеря и нейното име е Мирием.