Продължавахме да танцуваме, и то бързо, но аз не се изморявах. Мъжете, които носеха столовете, наистина се измориха, но други мъже ги смениха и продължиха да носят младоженците в кръг. Дори Сергей отиде да помага веднъж, видях го, че отиде, и после се върна. Всички играехме и никой от нас не искаше да спре. Танцувахме, и танцувахме под това сиво небе и си помислих, че може би ще продължим така завинаги, но после небето започна да притъмнява.
Не стана тъмно, както когато слънцето залязва. Стана тъмно, както когато облаците се изчистват през зимна нощ, първо малко от тях се разнесоха, после още малко и се показа малко чисто небе, после още малко, и още малко, и после още малко, докато накрая над нас беше само голямото, чисто нощно небе, а на него светеха всички звезди, само че това не бяха звездите от пролетното небе; това бяха зимните звезди, много ярки и искрящи на чистото небе, а снегът под нас и белите цветя на дърветата искряха обратно към тях. Всички спряхме да танцуваме, застанахме и ги гледахме заедно, а после изведнъж не бяхме вече навън, бяхме се върнали в къщата, всички се смееха и пляскаха с ръце, защото стана голям празник. Въпреки Старик, въпреки зимата, стана голям празник.
После се чу голям, силен ехтящ звън, нещо като църковни камбани, само че доста близо, зад вратата, и всички спряхме да се смеем. Беше камбанен звън за полунощ. Денят беше свършил, свършил беше и празникът. Музиката беше спряла. Сватбата беше свършила, а Старик все още беше там. Той стоеше в средата на стаята и все още държеше ръката на Мирием.
Обърна се към нея и каза:
— Хайде, милейди, танците свършиха.
Щом заговори, всички се отдръпнаха от него, колкото беше възможно по-далеч в стаята. Ние със Сергей също искахме да се дръпнем, но когато се опитахме, спряхме, защото Ванда ни дръпна обратно и не помръдна.
Панова Манделщам все още държеше другата ръка на Мирием, държеше я здраво и не отстъпваше. Стоеше там с Мирием и не я пускаше, панов Манделщам я държеше, а Мирием не искаше да ги пусне. Старик ги погледна и се намръщи с цялото си лице, а очите му заблестяха и приличаха на остри ледени висулки.
— Пуснете я, простосмъртни, пуснете я. Само една вечер танци си откупи тя от мен. Няма да я задържите. Тя е моя жена сега и вече не принадлежи на огрения от слънцето свят.
Но панов Манделщам не пускаше и панова Манделщам не пускаше. Тя гледаше Старик и лицето й беше бледо и измъчено, но не каза нищо; само леко поклати глава. Той вдигна ръка.
— Не! — изкрещя Мирием и се мъчеше да издърпа ръката си от ръката на панова Манделщам, но панова Манделщам не я пускаше, а после вратите на стаята пак се отвориха — толкова силно, че всички, които стояха наблизо, отскочиха и избягаха. Вратите прилепнаха за стената с трясък.
Друг крал и кралица застанаха на прага. Само кралицата носеше корона, но аз знаех, че той е крал, защото това бяха царят и царицата, които бяхме видели същия ден в шейната да влизат през портите преди нас, след като бяхме чакали, и чакали. А царят погледна в стаята към Старик и се изсмя високо, изсмя се, както се смее огънят, и Старик застана съвсем неподвижно.
— Ирина, Ирина — извика царят, — ти спази обещанието си и ето го него! Дай ми веригата!
Царицата отвори кутията, извади една сребърна верига и му я даде, а той влезе в стаята, като се хилеше и оголваше зъби. Никой от нас не застана на пътя му. Всички се притискахме към стените и стояхме колкото може по-далеч.
Но Старик изведнъж каза свирепо:
— Мислиш, че ще можеш да ме хванеш толкова лесно, така ли, унищожителю? Никога преди не съм виждал лицето ти, но знам името ти, Чернобог.
Той скочи и хвана веригата в средата с две ръце. Тя цялата веднага се покри с лед от единия до другия край, висулки с дълги остри връхчета изникнаха от нея, сякаш снежна буря настъпи мигновено, а ледът премина по целите ръце на царя и се изкачи по него. Старик с трясък я хвърли на пода зад себе си и удари царя с опакото на ръката си.
Па понякога ме удряше така, или удряше Ванда и дори Сергей, а Па беше много едър и силен, но когато ме удареше, падах на пода. Но когато Старик удари царя, то беше сякаш удари сламена кукла. Краката му се отлепиха от земята и дори когато се удари в земята, цялото му тяло продължи да се плъзга по пода и накрая се заби в сцената, а част от инструментите се струпаха върху него с ужасно силно дрънчене.