Помислих си, че при такъв удар той сигурно е умрял. Когато Па хвана ръжена, за да удари Ванда, си помислих, че ще я убие, ако я удари с него, но дори той не можеше да я удари толкова силно, че цялото й тяло да полети през стаята. Но царят не беше мъртъв. Той дори не остана да лежи на пода, да се радва, че не е умрял и да се преструва, за да избегне още един удар. Вместо това той се изправи на крака. Не само това, но се върна, като се извиваше по особен начин, от устата му течеше кръв, целите му зъби бяха червени, и съскаше към Старик, но докато съскаше, кръвта, която излизаше от устата му, димеше и гореше, а очите му станаха червени.
— Излезте! — внезапно извика царицата. — Всички, всички до един, бягайте, излезте вън от къщата!
Тя сякаш развърза хората. Всички започнаха да излизат от стаята. Някои тичаха покрай нея и излязоха през отворените врати на двора, други избягаха през вратата в другата стая, където танцуваха мъжете, а трети избягаха през вратата към кухнята. Младоженците избягаха оттам, хванати за ръка. Децата ги изнесоха на ръце, а на старите хора им помагаха. Всички излязоха.
Мислех, че и ние трябва да се махаме, но Ванда не искаше. Мирием се опитваше да накара панова Манделщам да тръгне с другите, но и тя не искаше. Държеше ръката на Мирием с две ръце и не я пускаше.
— Татко, моля те! Мамо, той ще ви убие! — каза Мирием.
— По-добре да умрем — отвърна й панова Манделщам.
— Ти тръгвай, ти бягай — повтаряше панов Манделщам. Той се опитваше да я прегърне с ръка.
Мирием поклати глава и извика:
— Ванда! Ванда, моля те, помогни ми!
Затова ние със Сергей не можехме да си тръгнем, защото Ванда изтича при нея.
— Моля те, изведи я!
— Не! — извика панова Манделщам и стискаше здраво.
Виждах, че Ванда не знаеше какво да прави. Искаше да изпълни молбата на Мирием, но в същото време искаше да изпълни желанието на панова Манделщам. Толкова много искаше да изпълни и двете неща, че не можеше да напусне стаята, значи и аз не можех, защото не можех да оставя Ванда и Сергей там.
През цялото време докато те се убеждаваха една друга, царят и Старик се биеха. Но царят не се биеше като цар. Представях си, че един цар се бие с меч. Понякога Сергей ми разказваше приказки за рицари, които убиват чудовища. Мама му ги беше разказвала. Веднъж един рицар яздеше по нашия път. Бях с козите и видях да идва отдалеч. Не го видях да използва меча си, но вървях покрай пътя, за да го виждам колкото може по-дълго. Можех да правя това, защото той не се движеше бързо. Имаше меч, имаше доспехи и две момчета, които водеха резервен кон и муле с багаж. След като го видях и знаех какво е рицар, понякога се биех в полето с меч, когато бях с козите, освен че беше само една пръчка, която се правеше на меч.
Представях си, че царят ще бъде нещо като рицар, само че доспехите му ще бъдат по-великолепни и мечът му ще бъде по-голям, но той нямаше никакви доспехи. Носеше дреха от червено кадифе, която е била прекрасна, но сега беше скъсана, мокра и изгорена. И нямаше меч. Биеше се с ръце, като се опитваше да хване Старик, но все го изпускаше. Не разбирах как можеше да го изпусне, защото Старик беше точно пред него, но той посягаше да го хване, а Старик не беше там. Ако грабнеше стол или маса, която му се изпречваше на пътя или сложеше ръце на пода, замирисваше на дим, а когато дръпнеше ръцете си, оставаше изгорено място с формата на ръката му. Имаше нещо в лицето му, заради което не можех да гледам в него дълго време, иначе имах чувството, че ще сложи тази горяща ръка върху мен, вътре в главата ми.
Помислих си, че той всъщност не е цар. Той беше Чернобог, така беше казал Старик, а това беше нещо като Старик, друго чудовище. Не исках Старик да спечели, но не исках и Чернобог да спечели. Надявах се да продължат да се бият безкрайно, или поне достатъчно дълго, за да можем всички да си отидем. Но виждах, че Старик ще спечели. Чернобог беше чудовище, но той все пак беше вътре в човек. Всеки път, когато не успяваше да го хване, Старик го удряше и царят вече беше облян в кръв. Лицето му изглеждаше странно, подуваше се и ме караше да си спомням как кашата се изля в лицето на Па. Не исках да гледам лицето му, но не можех да откъсна поглед от него. Страх ме беше, че ако затворя очи, Старик ще спечели, докато не гледам. После Старик щеше да дойде и да убие панова Манделщам и панов Манделщам. Не мислех, че мога да го спра само като гледам, но и не исках да гледам, ако това се случи, както и не исках пак да погледна и да видя, че то се е случило.
Царицата заобиколи битката и изтича при Мирием.
— Сребърната верига! — каза тя. — Трябва ни сребърна верига да го вържем!