И тогава панов Манделщам отиде и вдигна сребърната верига от пода. Тя беше счупена на две и двете парчета бяха много къси, за да вържем Старик. Царицата свали огърлицата от врата си. Тя беше направена от сребро и беше бляскава и красива като снежинките, които летят пред прозореца. Царицата прокара огърлицата през първата част на веригата, после през втората част, закопча я и веригата пак стана цяла и дълга. После панов Манделщам взе веригата от ръцете й.
Царят пак се хвърли върху Старик със съскане, въпреки че сега цялото му лице беше червено от кръв. Някои от пръстите му бяха препънати на обратно, а краката му се превиваха като клонка, която е пречупена по средата, но той все още размахваше ръце и се хвърляше напред. Старик се измъкваше от него — все едно че се мъчиш да хванеш муха и си мислиш, че си я хванал, но после отваряш ръка и тя не е там, а пак избръмчава покрай ухото ти. Но той не беше муха. Стоеше до огнището. Когато започнаха да се бият, те бяха далеч в средата на тази огромна стая, а сега бяха я прекосили. През цялото време Старик караше царя да го преследва и го водеше все по-близо и по-близо до огнището. Правеше го нарочно и сега те бяха там, а когато царят пак не го улучи, Старик го хвана.
Голям, съскащ облак от пара излезе от ръцете на Старик и изглежда го заболя, но той все още държеше царя, после го хвърли в огнището и каза:
— Стой си там, където ти е мястото, Чернобог! Заклевам те в името ти!
Ужасен пращящ вой излезе от устата на царя и там, където устата му беше отворена и очите му бяха отворени, се виждаше, че вътре гори огън, но на всички други места той изтощено се отпусна. Пращящият вой придоби глас и викаше:
— Стани! Стани! — Говореше на себе си, но сам не се чуваше. Не стана. Лежеше там в огнището и не помръдваше.
Старик се беше надвесил над него, стискаше ръцете си и чакаше да види дали той ще излезе от огнището. Мислех, че Старик ще го убие и всъщност не исках да видя това. А после панов Манделщам изтича до него и се помъчи да го върже с веригата. Не го видях, защото престанах да гледам точно когато се затича към него. Мислех, че Старик ще го убие и никак не исках да го гледам. Затова се наведох, хванах главата си в ръце и тогава Панова Манделщам извика:
— Йозеф!
А Мирием извика:
— Не!
Не можех повече да не гледам и видях, че панов Манделщам лежи на земята и не мърда. Помислих, че е умрял, но той помръдна, само че веригата не беше около Старик. Беше на пода, далеч от него. Панова Манделщам изтича до панов Манделщам и коленичи до него. Мирием също изтича и застана пред Старик. Изведнъж тя свали короната от главата си, хвърли я на земята и тя изтрещя с метален звук.
— Никога няма да се върна с теб, ако им направиш нещо! По-скоро ще умра! Кълна се!
Старик държеше ръцете си така, сякаш се канеше да направи нещо на панов Манделщам, но спря, когато тя каза тези думи.
— Причиняваш ми болка като летен дъжд! — извика Старик на Мирием. — Той тръгна към мен със сребърна верига, за да ме окове! Мога ли да не отговоря?
Старик все още беше ядосан, но след малко измърмори нещо недоволно и свали ръка.
— О, добре!
Каза го така, сякаш може би няма да си направи труда да убива панов Манделщам и подаде ръка на Мирием.
— Хайде, ела! Късно е, времето мина и аз никога повече няма да те водя тук, за да бъда обиждан от слаби ръце, които си мислят, че могат да те отнемат от мен!
Той махна с другата си ръка към вратите. Те пак се отвориха, а навън не беше дворът. Там беше онази гора, в която танцувахме, но сега нямаше звезди. Имаше само сиво небе и теглената от чудовища шейна, която ги чакаше.
Мирием не искаше да тръгне с него. И аз нямаше да искам да тръгна с него, но все пак исках тя да отиде. Исках тя да хване ръката му, защото така, той щеше да отведе само нея, да си отиде и повече да не се връща. Тогава Чернобог щеше да остане в огнището, Старик щеше да си е отишъл и всички щяхме да бъдем в безопасност. Панов Манделщам и панова Манделщам нямаше да умрат. Исках, много исках тя да си тръгне.
Тя се обърна да погледне родителите си, тогава видях лицето й и изпитах огромно облекчение, защото знаех, че ще си тръгне. Мъчно ми беше, защото тя плачеше, и стомахът ме заболя и се сви на топка, когато си помислих, ами ако бях аз, панова Манделщам ми беше майка и трябваше да тръгна със Старик, но все пак се радвах. Също се страхувах, защото ами ако тя сменеше решението си, но тя не го промени. Само се беше обърнала да ги погледне за последен път, после пак погледна Старик, макар че плачеше и направи крачка към него.
— Не! — извика панова Манделщам, но тя вече не държеше Мирием за ръка, тя беше коленичила на пода и беше сложила главата на панов Манделщам в скута си. Протегна ръка и извика: