— Мирием! Мирием!
Старик издаде гневен звук.
— И все още се осмеляваш? — изсъска той към панова Манделщам. — Мислиш, че можеше да я задържиш? Победата дойде в ръцете ми тази нощ и унищожителят е повален. Сега за един човешки живот напред, ще затворя белия път, докато всички, които знаят името на жена ми, умрат. Няма да ви оставя дори късчета спомен, с които да се опитвате да я хванете!
После посегна да хване Мирием за ръката и да я издърпа към вратата, а аз много се зарадвах, че той прави това и дори не забелязах какво прави Ванда и нямах време да се изплаша. Погледнах чак когато тя хвърли веригата около него.
Видях какво направи той миналия път, за да се освободи от нея, и за малко да го направи пак. Изви се, за да се измъкне изпод веригата, но този път, когато го направи, Мирием се хвърли на пода и защото той държеше ръката й, тя го дръпна и той леко залитна, а Ванда бързо свали ръце и държеше веригата около него. Затова, когато се изправи, той все още беше обвързан във веригата. Лицето му беше толкова гневно, че от него излезе бяла светлина. Не пусна ръката на Мирием, но се пресегна с другата си ръка, хвана краищата на веригата и ги дръпна.
Той повлече Ванда и почти я повали, но Сергей изтича към нея от другия край на стаята и също грабна веригата. Хвана единия край на веригата, а Ванда другия, и сега и двамата държаха здраво, сякаш се мъчеха да извадят дънер от земята, само че дънерът се дърпаше надолу и се канеше да ги повали, вместо те да го издърпат нагоре. А аз се изплаших, толкова се изплаших, но си казах, че това е също като танцуването, измъкнах се изпод масата, изтичах през стаята, хванах възела на престилката на Ванда и края на стария въжен колан на Сергей и направих кръг с тях.
Когато направих това, Старик изпищя и този писък приличаше на звука, който ледът в реката издава в края на зимата. Това беше ужасен звук, от който ме заболяха ушите, но продължавах да държа и той престана да пищи. Застана на едно място, тропаше с крака и попита сърдито Ванда:
— Добре, обвързахте ме! Какво искате да ви дам, за да ме пуснете?
Стояхме така, а после Ванда каза:
— Остави Мирием и си отивай! — Мирием все още беше на пода и се мъчеше да се освободи от него, но той държеше ръката й.
Старик я изгледа, искрящ от гняв.
— Не! Хванали сте ме със сребро, но ръцете ви нямат силата да ме задържат. Няма да се откажа от жена си!
Той пак се хвърли срещу веригите и се помъчи да се измъкне от ръцете ни. Но вече не само ние го държахме. Панов Манделщам беше станал от земята и сега държеше веригата с Ванда, панова Манделщам дърпаше от страната на Сергей, а те двамата с панов Манделщам бяха хванали ръце зад гърба ми и ми помагаха да съм силен. Всички дърпахме здраво и той за малко да се измъкне, но не успя, после пак се ядоса и каза на Ванда:
— Какво искаш, за да пуснеш веригата? Поискай нещо друго, иначе горко ти какво ще направя, когато се измориш!
Но Ванда поклати глава и каза:
— Освободи Мирием!
Той отново нададе същия ужасен писък на чупещ се лед и изсъска:
— Никога! Никога няма да те оставя, моя кралице, мое златно момиче; веднъж бях глупак, втори път няма да бъда! — И той пак се дръпна, толкова силно, че ни повлече по пода, всички ни, и ние почти паднахме. Помислих си, че няма да успеем да го удържим още дълго време. Виждах как ръцете на Ванда и ръцете на Сергей се плъзгат по веригата. Те бяха пъхнали пръстите си в брънките, но ръцете им се потяха и веригата се плъзгаше по една брънка назад, а те не можеха да рискуват да я пуснат за миг, за да я хванат по-високо, защото тогава той щеше да се измъкне.
Но и този път успяхме да го удържим, после той спря. Въздъхна тежко три пъти. Големи облаци скреж се отделяха от устните му, когато издишаше. После се изправи с цялата си височина и започна да се заледява. Ледът излизаше от краищата му на тънък пласт, през който може да виждаш, после отгоре се образуваше още лед, но първият ставаше по-дебел, и това продължи да се повтаря, ледът ставаше остър и бодеше, а аз усещах ужасната му студенина в лицето си. Сергей и Ванда и двамата се отдръпваха от него, но той се изкачваше по веригата към пръстите им.
Старик престана да пищи. Когато заговори, беше тихо, както когато дълбокият сняг е спрял да вали, излизаш навън и всичко е съвсем притихнало.
— Пуснете ме, простосмъртни, и поискайте някакъв друг дар от мен — каза той. — Ще ви дам съкровище от скъпоценни камъни или еликсир за дълъг живот; дори ще ви върна пролетта, като справедлива отплата за съпротивата ви. Но вие се пресягате много далече и се осмелявате много високо, като искате от мен да ви дам кралицата си. Предизвикайте ме още веднъж така, и знайте, че ще вдъхна зимата в плътта ви или ще отворя сърцата ви и ще ги оставя да замръзнат в червената си кръв на снега: вие нямате висши дарби, не притежавате магия, а само любовта не може да ви даде сила да ме удържите.