— Кажи ми — обърна се той към Старик, — кажи ми името си.
После той се пресегна и пак го докосна.
Старик потрепери целия, но прошепна:
— Никога!
Чернобог изпращя гневно и опря цялата си ръка в гърдите на Старик. Ужасен бял облак бликна изпод ръката му и се изви нагоре, а Старик изкрещя.
— Името ти, името ти — съскаше Чернобог. — Ти си обвързан, победих те; ще те победя напълно. Кажи ми името си! Със силата на веригата, заповядвам ти!
Старик беше затворил ужасните си очи и трепереше в сребърните окови, а лицето му беше изопнато и изглеждаше изострено във всички краища, сякаш щеше да се пръсне. Дишаше така, сякаш не можеше да прави нищо друго, освен да диша, но още веднъж отвори очи и каза:
— Ти не си ме обвързал, Чернобог; ти държиш веригите ми, но не ти дължа подчинение. Не съм обвързан нито от твоята ръка, нито от твоята хитрост. Ти не си платил за тази победа, тя е лъжлива, измамна и аз няма да ти дам нищо.
Чернобог изсъска, изръмжа за последен път и се извърна към нас — към царицата.
— Ирина, Ирина, какво искаш да ти дам? Посочи един дар и той ще бъде твой, посочи два или три! Вземи плащане от ръцете ми и ми го дай истински на мен.
Но царицата поклати глава.
— Не — каза тя. — Доведох ти го, както обещах, но това е всичко, което обещах. Няма да приема нищо от теб. Направих това за Литвас, а не от алчност. Не е ли той вързан? Не можеш ли да разбиеш зимата му?
Чернобог много се ядоса, започна да пълзи в кръг около Старик, като мърмореше, пращеше и съскаше, но не каза не.
— Ще пирувам с теб всеки ден — мърмореше той и се виеше около Старик, вдигна ръка и прокара пръсти по лицето му, като остави още дълбоки, димящи следи. — Сладка и студена ще бъде всяка глътка. Всяка глътка ще те изгаря дълбоко. Колко дълго ще ми казваш не?
— Вечно — прошепна Старик. — Дори и да пируваш с мен до края на света, никога няма да отворя вратите на царството си и ти няма да имаш нищо мое, което да не си откраднал.
— Ще открадна всичко! — извика Чернобог. — Вързал съм те, държа те здраво, ще открадна всички плодове от белите дървета и ще ги погълна наведнъж; ще изпия слугите ти и короната ти, ще разруша всичките ти планини!
— Дори и тогава — каза Старик. — Дори и тогава ще ти отказвам. Моите хора ще влизат в пламъците със заключени в сърцата си имена; няма да получиш това от тях, нито от мен.
Чернобог бясно изрева и хвана лицето на Старик с две ръце, а Старик изпищя като преди, само че още по-страшно, както изпищя Па, когато кашата се изля върху главата му. Скрих лице в престилката на Ванда и запуших уши с нея. Когато звукът спря, треперех от ужас. Старик беше на колене на земята, веригата все още беше увита около него, а Чернобог го гледаше отгоре и от ръцете му капеше вода; вдигна ръка към устата си, облиза я с език и там, където езикът му я докосна, тя беше суха.
— О, колко сладък вкус има, как студът се задържа в него — каза той. — Зимен цар, цар от лед, ще те смуча, докато станеш толкова мъничък, че ще те схрускам със зъби, и какво ще струва името ти тогава? Не искаш ли да ми го дадеш сега и да влезеш в пламъците, докато все още си велик?
Старик целият трепереше, а после много тихо каза само:
— Не.
И това беше същото не като нашето, което означаваше, че каквото и да му направи Чернобог, нямаше да е толкова лошо, колкото ако Старик му кажеше името си.
Чернобог пращеше от разочарование.
— Тогава ще те държа окован в сребро и ограден от пламъци, докато промениш решението си и ми кажеш името си! Извикайте ги! — изкрещя той. — Извикайте ги да го отведат и да го скрият!
Изведнъж той политна напред и почти падна, толкова залиташе, че обръщаше столове, като се опитваше да се хване за тях, докато накрая се закрепи на един стол, въпреки че се тресеше и главата му клюмаше. Царицата прекоси стаята и отиде при него, а той я погледна така, като човек поглежда друг човек. Чернобог вече го нямаше там. След малко каза, почти шепнейки:
— Стражите.
А гласът му беше много красив, като музика, въпреки че говореше много тихо.
Той се обърна и посочи с ръка вратите, също както беше посочил свещите, само че сега ръката му беше правилна и изящна, и вратите се отвориха. Шейната вече не беше там. Там имаше празен двор.
— Стражи! — извика царят високо и в двора изтичаха няколко мъже. Тези мъже наистина имаха мечове и доспехи, но когато видяха Старик, спряха и гледаха уплашено. Правеха някакви знаци пред себе си.
Царят започна да ги сочи с ръка, по същия начин, по който беше сочил към вратата и свещите, но неочаквано царицата се пресегна и свали ръката му.