Тя каза на мъжете:
— Бъдете смели! — Те всички впериха поглед в нея. — Това е господарят на Старик — той докара тази проклета зима на нашата земя и с божията помощ беше заловен. Трябва да го затворим, за да върнем пролетта в Литвас. Всички ли сте благочестиви хора? Бог да ви благослови, всеки от вас да вземе свещ в ръка и дръжте свещите около него. И трябва да намерим въже да го вържем за веригата и да го водим с него.
Стражите изглеждаха много изплашени, но един от тях, който беше много висок, висок колкото Сергей, каза на царицата:
— Ваше величество, аз ще се осмеля, заради вас.
Той излезе на двора, върна се с въже, отиде направо при Старик и завърза въжето за веригата много здраво, като потръпваше — видях, че върховете на пръстите му го болят и целите са побелели като измръзнали. Но той държеше въжето и сега още няколко други мъже излязоха напред да му помогнат да го дърпа. Старик стана на крака, за да не го влачат по пода.
Но когато се опитаха да го дръпнат, той не тръгна веднага с тях. Вместо това се обърна и погледна Мирием. Тя стоеше до родителите си и го гледаше. Те я бяха прегърнали, а лицето й беше нещастно и тревожно, сякаш все още я беше страх, въпреки че Старик беше вързан. Но той не се опита да я нападне.
— Милейди, не мислех, че можеше да отговориш, когато те взех от дома ти без разрешение и ценях само дарбата ти. Но сега ми е даден отговор. Ти даде добра отплата за обидата три пъти и установи стойността си: по-висока от живота ми, кралството ми и всички, които живеят в него, и въпреки че изпращаш моя народ в огъня, нямаш към мен дълг за връщане. Всичко е справедливо.
Той й се поклони много дълбоко, после се обърна и тръгна със стражите, накъдето го водеха, а Мирием сложи ръце на челото си, въздъхна, сякаш щеше да се разплаче, и извика:
— Какво мога да направя? Какво да направя?
Глава 20
Не бях особено изненадан, когато разбрах, че бащата на моята ненагледна царица има тайно подземие, скрито извън градските стени, замаскирано под трева и слама. Това беше същият вид внимателна, предварително добре обмислена подготовка, която започнах да очаквам от моята мила царица; той несъмнено я беше обучил много добре.
Имаше врата в стената на еврейския квартал, тясна врата в края на една уличка, закътана между две къщи, не много далеч от къщата, където беше сватбата. Ирина ни поведе всички натам, а Старик беше безмълвна фигура, която би могла да бъде изваяна от сол, придружен от стражите с техните свещи, докато аз вървях на края на процесията. Сигурно сме представлявали чудесна картинка на дяволско магьосничество в действие. В корема ми демонът — Чернобог, колко е приятно най-после да знам как се казва моят пътник; след толкова години вече започвахме да се опознаваме — се гърчеше и мъркаше от радост. Хубавото беше, че поради късния час по улиците нямаше никой, освен пияници и просяци.
Ирина отметна завесата от бръшлян и отвори вратата с ключ, който извади от портмонето си, и по нейно нареждане половината стражи внимателно излизаха един след друг, без да развалят кръга от свещи около безмълвния си пленник, а после високият, красив, изключително смел страж начело дръпна въжетата и прекара и него през вратата. Старик вървеше, без да се съпротивлява, макар че би било невъзможно да бъде воден със сила. Все още усещах фантомни болки по цялото си тяло на местата, където Старик ме беше ударил, ударите бяха силни като с чук по наковалня, сякаш бях добре загрят метал, който трябваше да бъде изкован в тънък лист.
Но демонът продължаваше да ме хвърля срещу него, яростно размахваше изпочупените ми ръце във въздуха, въпреки че ребрата ми се врязваха в дробовете ми, бедрата ми се прегъваха, краката не ме държаха, челюстите ми провиснаха и зъбите изпадаха като камъчета. Можеше да бъда размазан до безформена маса, но дори и тогава Чернобог щеше да ме разстила по пода, за да лъска ботушите си с кръвта ми. Когато накрая Старик ме хвърли в огнището и каза на демона да стои там, бях готов да се разплача от благодарност, от облекчение, само ако беше проявил милостта да ме ритне за последен път и да разбие черепа ми, за да прекрати агонията ми.
Но той ме остави там. А после моята мила Ирина дойде и сложи ръце на раменете ми, като някаква уродлива пародия на утеха. Ако наистина искаше да ме утеши, трябваше да ми пререже гърлото. Но тя имаше употреба за мен, аз съм толкова безкрайно полезен; коленичи и настоятелно ми каза:
— Огненият кръг. Можеш ли да запалиш свещите?
Мисля, че в първия момент само проплаках, или може би се изсмях, доколкото изобщо бях в състояние да издам някакъв звук. Спомням си това малко замъглено. Но после тя ме хвана за раменете и яростно извика: