— Ще останеш затворен тук завинаги, ако не го спрем!
И аз със страшна, ужасна сигурност осъзнах, че тя е права.
Ох, мислех си, че вече познавам съдба, по-ужасна от смъртта; колко абсурдно, фантастично наивен съм бил. Не бях достатъчно пребит, за да умра, а само за да лежа там върху въглените и пепелта. Допускам, че обитателите на къщата, както и всички от съседните къщи, вече бяха избягали поради ужаса от размазаната развалина в огнището, която бях аз. Сигурно щяха да заковат прозорците и вратите си, може би дори щяха да изгорят цялата сграда, а аз да бъда заровен под изгорелите греди и да остана там завинаги. Но демонът продължаваше да вие в ушите ми и ме поглъщаше, защото не можеше да се добере до никой друг.
И така, аз се изправих и с едно слабо, дрезгаво заклинание и тънката струйка магия, която моят демон ми беше дал, като разръфано парче месо, хвърлено на послушно куче. Залових краля на Старик за моята любима царица и моя любим демон. И ето че бях възнаграден: отново бях цял! Можех да дишам, без в гърлото ми да къркори кървав фонтан! Можех да се изправя и да ходя, да виждам с двете си очи, и ох, колко благодарен бях за това, но разбирах, че не съм избягал от нищо. Само го бях отложил за известно време. Тази съдба ме очакваше, рано или късно. Чернобог нямаше да ме даде на никого, дори и на смъртта. Защо да го прави? Не му се налагаше. Бях подписал изчерпателен договор; нямаше дребен шрифт и ограничаващи условия. Всичко, което някога ще мога да направя по въпрос, е: нищо. Нищо, освен да грабна тези частици живот, които ми попаднат, и да ги погълна, да оближа мазните си пръсти и да се помъча да направя живота си поносим, когато ми се отдаде възможност.
Затова се оставих на удоволствието да вдишвам нощния въздух и погледнах отново красивите си ръце, но следвах царицата си и стражите си по улиците и през тясната врата, защото докато Чернобог имаше Старик за пируване, нямаше от какво да се страхувам. Той се чувстваше тежък и заситен в корема ми, добре нахранено чудовище, сънливо, изпълнено със задоволство. Дано дълго спи така.
От другата страна на стената Ирина ни заведе на един хълм, където имаше малко, изсъхнало дърво, нареди на стражите да поставят свещите в кръг около Старик и после им каза:
— Вие служихте на Литвас и Бог тази вечер. Ще бъдете възнаградени за всичко, което направихте. Сега се върнете в града и преди да влезете в двореца, отидете в църквата и благодарете на Бог. И не говорете с никого за това, което видяхте тази вечер.
Те всички веднага си тръгнаха, тъй като очевидно бяха разумни хора, само смелият герой, който внимателно постави въжето в кръга от свещи, попита Ирина:
— Ваше величество, не може ли да остана и да ви служа?
Ирина го погледна и попита:
— Как се казваш?
— Тимур Каримов, Ваше величество — отговори той. Да, изгаряше от желание да й служи, това беше повече от очевидно, макар че щеше да поиска да му се плати за това, рано или късно, предполагам. Но щом си помислих това, ми хрумна и друго — той имаше татарска кръв: тъмна кожа, беше красив и широкоплещест, а ако се съди по мустаците, светлите очи вървяха в съчетание с тъмна коса. И ако Ирина не настояваше да й предоставя услугите по разплода, все някой трябваше да свърши тази работа.
— Тимур Каримов, ти доказа достойнствата си — казах аз и го стреснах, като го накарах да забележи, че, да, мъжът й също е тук, мъжът й, царят на Литвас, който може да нареди да му извадят очите и да му отрежат езика, главата и ръцете и да ги заковат на градските порти, и то само ако си направи труда да произнесе една дума. Щях да изпитам известно удовлетворение да видя, че поне малко се притеснява, но вместо това той ме забеляза и после изглеждаше — смачкан от отчаяна завист, сякаш не го интересуваха никакви награди и временно беше забравил, че тя е извън неговия обсег. Е, може би можеше да го излекуваме от тази липса на амбиции. — Назначавам те за капитан на личната стража на царицата и се надявам винаги да показваш такава смелост, каквато прояви тази вечер, пазейки моето най-голямо съкровище.
Очевидно малко се бях изсилил; той се хвърли към мен, падна на коляно, грабна ръката ми и я целуна.
— Ваше височество, кълна се в живота си — каза той с развълнуван глас, сякаш мислеше, че е актьор в пиеса, само че наистина едва се сдържаше да не се разплаче.
— Да, много добре — казах аз и издърпах ръката си. Ирина ме гледаше малко намръщено, сякаш не разбираше мотивите ми; хвърлих многозначителен поглед към преклонената глава на чаровния млад ухажор, при което бузите й се оцветиха с напълно неоправдана моминска руменина, когато, охо, смисълът стигна до съзнанието й. Като че ли имаше някакво основание поначало да не го разбира, след всички онези уроци по династичното наследяване, които ми изнесе. — Е? — добавих аз към нея. Не се тревожех да държа Тимур около себе си; той нямаше да споделя тайните ни с никого, нямаше да предаде Нейно величество красивата си любима.