Ирина, изглежда, беше стигнала до същото заключение, защото след миг посочи едно място в земята и каза:
— Копай тук.
Не се наложи да се копае много, за да се стигне до камъните и вратата в земята; щом вратата се показа, Ирина почука на нея и миг по-късно тя се отвори надолу, а от тъмнината изплува лицето на тъст ми. Той кимна на Ирина и ни направи място да вкараме Старик. Той също беше поработил долу: беше изкопал кръгла яма на пода между камъните и я беше напълнил с въглени. Имаше и още един кръг от горящи свещи около ямата, като вторично укрепление, а до стената стоеше ръчна количка със запас от свещи. Всичко беше перфектно организирано.
Тимур издърпа Старик за въжето в ямата с въглени, после се върна горе и хвърли въжето в краката му. Старик не му обърна внимание; стоеше в кръга и ни гледаше със студеното си, блестящо като ледена висулка лице, вдигнал високо глава, горд, макар и окован със сребърна верига, невъзможно странен: в това подземие ние бяхме затворили зимата. Не приличаше съвсем на живо същество. Имаше нещо особено в лицето му, което беше различно всеки път, когато го погледнех, сякаш чертите му постоянно се стопяваха и променяха формата си. Не беше красив, беше ужасен; после изглеждаше красив, после и двете и не можех да реша от един миг в следващия, какъв е.
Нещо не ми даваше мира; исках да го рисувам, да го уловя с перо и мастило, а не само с пламък и сребро. Погледнах към Ирина там в тъмното подземие: част от неговата студена синя светлина се отразяваше на лицето й, на сребърната й корона и на червените рубини върху сребърната й рокля; изведнъж се сетих, че това е същото, което те виждаха в нея: виждаха я като същество от страната на Старик, но достатъчно близо до простосмъртна, за да я докоснат.
В мен Чернобог се раздвижи и леко се оригна, нещо, което за пръв път усещах — беше ужасно неприятно и малко ме заболя; стиснах зъби, щракнах с пръсти към кръга с въглени и той лумна с червени пламъци. Тимур потръпна и се дръпна встрани. Не може да се каже, че и Старик потръпна, но останах с впечатлението, че би искал да потръпне, ако това не беше много под неговото достойнство. Потиснах желанието си да му кажа да потръпва колкото си иска, ако му е приятно. Чернобог никога не беше обръщал внимание на нечие достойнство или липсата на такова, поне доколкото аз мога да кажа. И в двата случая му беше приятно.
— Да си тръгваме ли? — попитах Ирина. — Със съжаление ще изоставя неоспоримия чар на това място, но ми се струва, че имаме още една сватба, на която да присъстваме утре, нали? Доста нагъсто са.
Ирина откъсна поглед от Старик.
— Да — каза трезво тя. Не изглеждаше особено щастлива от крайния резултат на внимателно обмислените си планове, въпреки че, доколкото можех да кажа, те се бяха осъществили безпогрешно. Освен, разбира се, ако в тях не е било предвидено още нещо, което не е споделила с мен — например да остана благополучно затрупан в огнището, може би окован в златни вериги и ограден от лед — поетичен огледален образ. Да, колкото повече мислех, толкова по-сигурен бях, че това е било част от плана. Ха, колко глупаво от моя страна — е било. Все още не беше късно да забие нож в гърба ми.
— Доверен човек? — обърна се херцогът към Ирина, като посочи с глава Тимур. Тя кимна. — Добре. Той ще дойде горе с мен да ми помогне да заровим пак вратата и да я пази. Вървете по тунела направо, без да завивате. Той пресича няколко стари канала за отходни води.
Това доста приятно обрисува живописния характер на предстоящото ни пътуване. Усмихнах се на Ирина, като събрах и последния грам от искрената обич към нея, която започна да се заражда в сърцето ми, и тържествено й подадох ръка. Тя ме погледна, все така невъзмутима и безизразна като стъкло, и ме хвана под ръка. Оставихме Старик безмълвен и самотен, ограден от сребро и пламъци, и тръгнахме заедно във вонящия непрогледно тъмен тунел, пълен с плъхове и корени на дървета, от които висяха червеи. Държах пламъче в ръката си, докато вървяхме, а червената светлина танцуваше по стените на изкопания в земята тунел.