— Какво удобно скривалище е това — казах аз. — Да го имам ли предвид, ако баща ти някога въстане срещу короната? Но струва ми се, че това вече е много слабо вероятно — или как? — Тя само ме изгледа. — Предполагам, че ме мислиш за идиот — ядосано казах аз. Мълчанието й беше още по-дразнещо от поученията й. Нищо не беше по мое желание: не бях искал да се женя за нея, не бях искал да й помагам да оцелее, не бях искал да бъда мачкан като черупки на яйце заради нея. Чернобог стоеше в корема ми като глътнат въглен, дебело сито присъствие — доволен от себе си — и от нея, без съмнение. Дори не можех да я блъсна в някой от тези тъмни тунели и да избягам, като се отърва от нея.
— Добре ли си? — изведнъж попита тя.
Изсмях се; беше абсурдно.
— Какво значение имат малко болка и смъртоносни рани тук-там — отговорих подигравателно аз. — Наистина. Нямам нищо против. За мен е удоволствие да мога да ти служа. Винаги. Хъм, удоволствие — това ли исках да кажа или има по-подходяща дума? Трябва да си помисля. Какво точно очакваш от мен? Трябва ли да съм ти благодарен?
Тя замълча. След малко каза:
— Зимата ще свърши. Литвас ще…
— Млъкни и не ми говори за Литвас — нервно я прекъснах аз. — Сега за червеите ли изнасяме представление или просто по навик говорим като че ли сме пред публика? Сякаш Литвас значи нещо друго освен границите, където за последен път група хора взаимно са се избили? Какво ме интересува Литвас? Благородниците с радост ще ми прережат гърлото, селяните не знаят кой ги владее, земята е безразлична, а аз не дължа нищо на никой от тях, нито на теб. Не мога да те спра да ме разиграваш по шахматната дъска, но няма смирено да ти благодаря, затова че си ми разрешила да ти бъда полезен, милейди, като онази раболепна маймуна там горе. Престани да се преструваш, че нямаше с радост да ме оставиш там на пода като окървавен труп. Не си ли подготвила следващия цар да чака зад кулисите? Струва ми се, че това е нещо, за което човек като теб би се погрижил за всеки случай.
Тя благоразумно мълча известно време, но не достатъчно дълго, за да ме удовлетвори. Тунелът свърши и стигнахме до една арка, изсечена в каменната стена: през нея влязохме в малко помещение с умело скрита врата към винарската изба. Когато излязохме и я затворихме, изобщо не можехме да познаем къде е била. Прокарах пръсти по тухлите и едва открих краищата й, и то само защото там липсваше хоросан. Чернобог сънливо и доволно си тананикаше: щеше да дойде утре, щеше пак да пирува…
Обърнах се и видях, че Ирина ме гледа в тъмното; бях загасил пламъка в ръката си и сега малко светлина идваше единствено от лампата нагоре по стълбите, която се отрязваше в очите й като в две черни езера, и ми показваше къде е лицето й.
— Ти не се интересуваш от всички тези неща — каза тя. — Но все пак си се спазарил, за да станеш цар, да заемеш мястото на брат си…
Все едно че някое чудовище смаза с удар ребрата ми и те ме прободоха направо в сърцето. Ох, колко я мразех.
— Боя се, че ти не би харесала и Каролис много, мило момиче — казах аз през зъби. — Кой, мислиш, ме научи да убивам катерички? Никой друг не отделяше и минута на отрочето на вещицата, освен ако той…
Спрях; все още не можех да говоря хладнокръвно за това. Не и за това. Дори Чернобог се размърда и извади език през главата ми, като мързеливо се наслаждаваше на неочакваното угощение, което моята болка му предоставяше. Колко хубаво, че все още можех да доставям удоволствие, дори и когато беше толкова добре нахранен.
Тя ме гледаше втренчено.
— Ти си го обичал? И все пак си го изтъргувал?
— О, не — казах аз, вбесен. — Никога не съм имал шанс да се пазаря за нищо. Виждаш ли, майка ми нямаше твоя късмет, мила Ирина. Тя нямаше корона, нямаше магическа красота и нямаше крал Старик, с които да си ги купи. Вместо това плати за тях с подписа си и мастилото на моя договор беше изсъхнало, още преди да съм излязъл от утробата.
Когато Ирина се върна, аз седях в ъгъла на спалнята й и шиех, колкото можех по-бързо. Преди това отидох при Палмира да й кажа, че царят не позволява на Ирина да носи една и съща рокля два пъти и ако има рокля, която бих могла да преправя за Ирина за утре, ще й дам роклята с рубините да я преправи за Галина. Галина нямаше да знае откъде идват те; Палмира също. По-добре да не знаят. За тях това щяха да бъдат скъпоценни камъни, светли и чисти, които някой беше купил и за които беше платил със злато, а не с кръв. Те щяха да са достатъчно далече от жестокостта, с която бяха създадени, и за тях щяха да са само красиви. А аз щях да имам работа през тази нощ, през тази дълга нощ. Щях да седя до лампата и да се питам дали Ирина изобщо ще се върне.