Погалих главата й и казах:
— Всичко е наред, Иринушка, всичко е наред.
— Магрета — каза тя, без да ме поглежда, — той винаги ли е бил красив, Мирнатиус, дори и като дете?
— Да, винаги — отговорих аз. Не ми се наложи да се замисля; добре си спомнях. — Винаги. Такова красиво дете, дори и в люлката. Ходихме на кръщаването му. Очите му бяха като изумруди. Баща ти се надяваше да му го дадат за отглеждане — тогава майка ти още нямаше дете и той искаше да убеди царя, че то ще е по-добре при него, отколкото в къщата на мъж с много синове. Но майка ти не пожела да вземе бебето. Стоеше там, сякаш беше направена от камък и не искаше да го поеме. Дойката не можа да го сложи в ръцете й. Ох, колко се ядоса баща ти.
Поклатих глава, като си спомних: как херцогът й беше крещял, че на сутринта ще отиде и ще прегърне бебето и ще каже колко е красиво и колко й е мъчно, че няма дете; а Силвия през цялото време седеше мълчаливо с наведени очи и не казваше нищо…
И после изведнъж споменът ме връхлетя, както маслено петно изплува на повърхността на водата: как той крещеше и крещеше и когато накрая млъкна, Силвия го погледна със сребърните си очи и много тихо му каза:
— Не. Друго дете ще дойде в тази къща и то ще носи зимна корона.
И той спря да крещи, взе ръцете й и ги целуна и повече не спомена за отглеждане на принца. А Ирина се роди чак след четири години. Тогава вече бях забравила всичко това.
Ирина стоеше и гледаше пролетта, моята царица с нейната зимна корона и ястребовите очи на баща си, а лицето й все още беше толкова бледо. Притиснах я към себе си, като се опитвах да я успокоя, след онова, което я беше измъчило толкова.
— Влез вътре, душенка — прошепнах аз. — Косата ти е суха. Ще я сплета и после трябва малко да поспиш. Ела да си полегнеш на кушетката. Няма да позволя никой да те безпокои. Не е нужно да лягаш в леглото с него.
— Не. Знам. Не е нужно да лягам в леглото с него.
Влязохме вътре и след като сплетох косата й, тя легна на кушетката, а аз я завих. После излязох навън и казах на лакея, че царят и царицата са много уморени от снощното веселие и не трябва да бъдат безпокоени. После се върнах вътре, взех зелената рокля и седнах до прозореца да я довърша на пролетния въздух.
Когато се събудих в къщата на дядо ми на другата сутрин, в стаята беше задушно и горещо. Довлякох се до прозореца в полусън, за да го отворя и проветря. Майка ми и баща ми все още бяха в леглото и като станах, стъпих с босите си крака върху инкрустираната със злато рокля, която лежеше на пода пред леглото. Снощи я бях свалила от тялото си като змийска кожа, още докато родителите ми нещо ми говореха. Думите им ми се струваха безсмислени. После те спряха да говорят и само ме галеха по главата. Задрямах, докато те тихичко ми пееха, а в ноздрите си усещах познатата миризма на пушек и вълна, топло ми беше, най-после ми беше топло.
Отворих прозореца и топлият въздух ме удари в лицето. Намирах се доста високо в къщата на дядо ми и виждах отвъд градските стени полето и гората от другата страна, и цялото поле беше зелено, зелено, зелено, с млади листа, които вече потъмняваха с настъпването на лятото, а всички полски цветя бяха цъфнали изведнъж. Овощните дървета долу в градината на дядо ми също бяха цъфнали — сливите, черешите и ябълките цъфтяха едновременно, а във въздуха се носеше тихо жужене, сякаш всички пчели в света се бяха събрали да работят заедно. Никъде по земята нямаше следи от сняг.
След закуската, която ми се стори безвкусна, сгънах златно-сребърната рокля и я увих в хартия. По улиците имаше тълпи от хора, когато излязох с пакета в ръка. От синагогата се разнасяше пеене и тя беше пълна с хора, макар че беше още сутрин и по средата на седмицата. На пазара никой не работеше. Всички си разказваха какво се е случило: как Бог протегнал ръка, хвърлил Старик в ръцете на царя и сложил край на магьосническата зима.
Използвах роклята, за да вляза в херцогския дворец, като показах ъгълче от нея на един слуга, но трябваше да седя и да чакам пред входа за слугите около час, преди най-после някой да предаде съобщението и Ирина да нареди да ме качат горе — тя беше царица — царицата, която беше спасила царството, а аз бях само една малка лихварка от еврейския квартал, облечена с моята кафява вълнена рокля. Но щом получи съобщението, тя веднага изпрати някой да ме заведе при нея — старата си придружителка Магрета, която ме гледаше притеснено и разтревожено, сякаш мислеше, че роклята и просто сплетената ми коса са маскировка, но все пак ме заведе горе.