Ирина беше в спалнята си. Четири жени седяха до камината и трескаво шиеха, привършвайки една рокля; тя беше почти толкова разкошна, колкото чудовищната рокля, която аз бяха донесла. Ирина, изглежда, щеше да ходи на друга сватба тази вечер. Тя беше на балкона, където разчупваше хляб и хранеше птиците и катеричките: те всички бяха излезли на открито, също като хората по улиците, отслабнали и гладни след дългата зима, поемащи риска да се доближат до човек, за да получат храна. Тя им хвърляше шепа хляб, те се спускаха в краката й, грабваха хапките и изчезваха да си ги изядат на спокойствие, а после се връщаха за още.
— Трябва да го видя — казах аз.
— Защо? — попита ме тя бавно.
— Ние не само го спряхме, направихме нещо много повече! — отговорих аз. — Ако го държиш за… — погледнах през рамо към суетнята в стаята и не произнесох името — този да го поглъща, това няма само да спре зимата, то ще унищожи цялото му кралство. Всички в страната на Старик ще умрат, не само той!
Ирина свърши с раздаването на хляб и протегна празната си ръка към мен: по нея нямаше друга украса, освен пръстена от елфическо сребро — тънка лента, която блестеше със студена светлина дори и на силното слънце.
— Но какво друго искаш да направим? — каза тя, а аз я гледах ужасено. — Мирием, елфите на Старик плячкосват царството ни още откакто хората са се заселили тук. Те се отнасят към нас като към напаст по техните дървета, само че още по-жестоко.
— Много малко от тях! — казах аз. — Повечето не могат да идват тук, точно както ние не можем да ходим в тяхното царство, когато си поискаме. Само най-могъщите сред тях могат да отворят път… — Спрях, защото осъзнах, че не само че не подобрявам положението, а го влошавам.
— И точно тези имат властта да решават вместо другите — отговори Ирина. — Не мисля с удоволствие за смъртта на всички хора от Старик, но техният крал започна тази война. Той открадна пролетта: той щеше да остави целия наш народ, всички в Литвас, да умрат от глад. Искаш да ми кажеш, че той не е знаел какво прави?
— Не — казах аз мрачно. — Знаеше.
Ирина кимна.
— И моите ръце не са чисти, след снощи. Но няма да ги измия с кръвта на моя народ. А и не виждам какво друго можем да направим.
— Ако ни предложат договор в замяна на неговия живот, ще го спазват. Те никога не нарушават думата си.
— От кого ще дойде този договор? — продължи Ирина. — А дори и да дойде такъв… — Тя погледна в спалнята си: спалнята, която споделяше с царя и онова черно, димящо, гладно нещо, което живееше в него. Лицето й беше мрачно. — Няма да се преструвам, че ми харесва сделката, която направихме. Но днес в Литвас е пролет. И ще има хляб на масата на всеки селянин тази зима. — Тя пак се обърна към мен. — Ще им купя това — каза тихо тя. — Дори и да ми струва много скъпо.
И така, тръгнах си, без да съм постигнала нищо, освен куха празнота в стомаха си. Придружителката ме спря в стаята и попита колко искам за роклята, но аз само поклатих глава и излязох. Това не ми помогна. Можех да зарежа роклята на елфическата кралица, но бях такава доста дълго време, за да мога просто да го забравя. Въпреки това обаче не можех да кажа на Ирина, че греши, не можех да й кажа дори, че постъпва егоистично. Тя щеше да плати цената, която самата аз не бях готова да платя: щеше да легне с демона до себе си и макар че не му беше позволила да се докосне до душата й, тя усещаше как пръстите му се промъкват под кожата й.
И с това плащане щеше да ни купи не само пролетта. Тя щеше да ни купи пролет, и лято, а също и зима — зима, в която пътят на Старик няма да блести между дърветата и никакви облечени с бели пелерини нападатели няма да крадат златото ни. Вместо това нашите дървари, ловци и фермери щяха да ходят в гората с брадви и да поставят капани за животните с бели козини. Тя щеше да ни купи гората и замръзналата река, и щеше да има богата реколта и дървен материал, и за десет години малката и бедна Литвас щеше да се превърне в богато царство, докато някъде там долу в тъмна стая Чернобог щеше да яде децата на Старик, хапка по хапка, за да бъдем всички ние на топло.