Върнах се в къщата на дядо ми. Майка ми нетърпеливо ме чакаше отвън, седнала на стълбите, сякаш не можеше да изтърпи да не съм пред очите й. Седнах до нея, а тя ме прегърна и ме целуна по челото, сложи главата ми на рамото си и ме галеше по косата. Около нас много хора влизаха и излизаха от къщата: гостите от сватбата си заминаваха с обикновени, усмихнати лица. Те вече забравяха нощта с танци под белите дървета, със зимата и горящите сенки, които бяха дошли в къщата сред нас.
Само дядо ми си спомняше донякъде. Тази сутрин се бях измъкнала на пръсти от спалнята, докато родителите ми спяха, за да закуся с чаша чай и парче хляб в кухнята; бях объркана и се опитвах да запълня студената празнота вътре в мен. Все още беше рано, само двама-трима слуги се движеха из къщата и започваха да слагат закуска на масите за гостите, които скоро щяха да се събудят. Но след малко един от тях дойде и ми каза, че дядо ми иска да ме види. Качих се в кабинета му. Той стоеше на прозореца, мръщеше се на пролетта, обърна се и ме погледна в очите.
— Е, Мирием? — рязко попита той със същия тон, с който се обръщаше към мен, когато идвах да му покажа счетоводните си книги. Той питаше дали те са чисти и точни, а аз установих, че не мога да му отговоря.
Бях ходила в двореца на херцога и като се върнах, нямах по-добър отговор, отколкото преди да отида. Би трябвало да бъде лесно. Самият Старик ми беше казал да: беше ми се поклонил без омраза и дори без упрек, сякаш имах право да постъпя точно както бе постъпил той и да подпаля неговото царство, точно както той се беше опитал да потопи моето в лед. И може би имах право, но аз не бях от Старик. Бях казала благодаря на Флек, Цоп и Шофер и бях дала име на онова малко момиченце, за което не исках да мисля. То имаше право да иска нещо от мен, дори и никой друг да нямаше.
— Ще си отидем вкъщи утре — каза майка ми тихо в косата ми. — Ще си отидем вкъщи, Мирием.
Това беше единственото ми желание, единствената надежда, която ми беше давала кураж, но сега вече не можех да си го представя. Струваше ми се толкова нереално, колкото стъклената планина и сребърния път. Наистина ли щях да се върна в тясното градче, да храня пилетата и козите и да усещам по гърба си злобата на хората, които бях спасила? Те нямаха право да ме мразят, но независимо от това щяха да ме мразят. Старик беше само приказка за зимните вечери. Аз бях тяхното чудовище, чудовището, което виждаха и разбираха, което искаха да разкъсат. Нямаше да повярват, че съм направила нещо, за да им помогна, дори и да чуеха разкази за това.
И щяха да са прави, защото аз изобщо не го бях направила заради тях. Ирина ги беше спасила и те я обожаваха. Аз го бях направила за себе си и за родителите си и за тези хора: за дядо ми, за Басия, за втората ми братовчедка Илена, която слезе по стълбите и ни целуна по бузите, преди да се качи на чакащата я кола и да замине за друго тясно село, където живееше със седем други къщи около нейната, а всички села в околността ги мразеха. Направих го за мъжете и жените, които минаваха покрай къщата на дядо ми. Литвас не беше мой дом; тя беше само водата, около която живеехме, а моят народ се беше свил по бреговете на реката, която от време на време прииждаше и една вълна завличаше някои от нас към дъното и ги даваше за храна на рибите.
Нямах родина, за която да го направя. Имах само хора, но какво можех да кажа за другите хора: за Флек, за Цоп, за Шофер, чиито живот бях обвързала с моя, за малкото момиче, на което бях дала еврейско име като дар, а след това бях заминала, за да унищожа нейния дом?
Но вече го бях направила и изглеждаше, че нямам сили да го поправя. Тук бях човек без значение. Бях само едно момиче, лихварка от малко градче с малко злато в банката, а онова, което някога ми се струваше цяло състояние, сега приличаше на оскъдна шепа монети, много по-малко от един сандък в съкровищницата на моя крал Старик. Хванах една сребърна вилица сутринта и я държах в ръце, като не бях сигурна какво искам да се случи. Нищо не се случи. Вилицата си остана сребърна. Каквато и магия да притежавах, тя беше там в зимното кралство, което никога нямаше да видя. Кралство, което скоро щеше да изчезне под същата приливна вълна. И нямаше какво друго да кажа по въпроса.
Влязох вътре с майка ми. В нашата спалня опаковахме малкото неща, които родителите ми носеха със себе си, и слязохме долу да помагаме: в къщата все още имаше много хора, хора, които никога не бях виждала, но те все пак ми бяха роднини и приятели, трябваше да се готви, да се мият чинии, да се слагат и раздигат маси, да се хранят деца и да се люлеят плачещи бебета. Тълпа от жени около мен вършеше море от женска работа, която никога не затихваше, никога не се променяше и винаги поглъщаше всичкото време, което й се отделяше, а то все не стигаше. Още една гладна водна маса. Потопих се в нея като в ритуална баня и с радост й позволих да се затвори над главата ми. Исках да запуша ушите, и очите, и устата си с нея. За това можех да се тревожа, можех да се тревожа дали ще стигне храната, дали хлябът ще втаса, дали говеждото се е пекло достатъчно дълго, дали има достатъчно столове около масата; тези неща можеха да се поправят.