Навсякъде имаше храна, толкова много храна, че почти не можехме да намерим място, където да сложим още храна, защото всички места бяха заети. Когато огладнях, седнах на масата и ядох, докато се заситих, а после пак помагах да сервираме още храна за още хора. Постоянно правех това. По-късно през деня Мирием и майка й също дойдоха и всички работехме заедно.
Точно бях оставила на земята две кофи с вода, които бях донесла от чешмата в града, когато чух шум в стаята с масите и после чух как Мирием пита с твърд и ясен глас:
— За какво идваш? — И звучеше като че ли някой пак е дошъл да ни причинява зло. Изскочих от кухнята и излязох в преддверието, а там един страж с меч и красиви дрехи каза името ми. Каза, че има писмо за мен. За момент се изплаших, но бях в къщата с всички тези хора и си помислих, че бях достатъчно силна и за това; затова излязох напред, протегнах ръка и го оставих да сложи писмото в нея.
На писмото имаше нещо тежко от восък, червен като кръв, а отгоре имаше отпечатък с корона. Разчупих го и погледнах думите. Знаех как да ги прочета, защото Мирием ме беше научила, затова в устата си беззвучно с езика си изрекох думите една след друга, а в писмото се казваше: Да бъде известно на всеки, който дойде в Нашето владение Литвас, че по Наша имперска заповед жената Ванда Виткус, нейният брат Сергей Виткус и брат й Степон Виткус са помилвани за всички престъпления, в които са обвинени. Нека никой не си позволи да вдигне ръка срещу тях; а всички Наши поданици да ги почитат заради голямата им смелост и заслуги към Нас и Литвас. С настоящето им даваме разрешение да отидат в Голямата гора и там да получат безусловно право на собственост върху всеки незает имот, където намерят за добре, и там да получат от Нашата ръка право на собственост върху всяка свободна земя, която обработват или оградят за пасище в срок от три години, след което да ги притежават за себе си и за наследниците си.
Под тези думи имаше нещо дълго, надраскано с мастило, което не беше дума, а име: Мирнатиус, а после следваше Цар на Литвас и Росон, ерцхерцог на Корон, на Иркун, на Томониец, на Сервено, принц на Маралия, на Роверна, на Саматония, господар на Източните покрайнини и накрая в списъка, господар и владетел на Голямата северна гора.
Погледнах писмото и тогава разбрах защо царят имаше значение. Това беше магия, като магията на Мирием. Този цар, този ужасен цар можеше да ми даде това писмо и сега бяхме спасени. Вече нямаше да се страхувам от нищо. Никой от града не можеше да погледне това писмо и после да се опита да обеси Сергей. Те щяха да погледнат името на царя на хартията и да се страхуват от него, нищо, че беше далеч.
Но сега дори нямаше нужда да се връщаме в нашия град. Нямаше нужда да се връщаме в къщата на баща си, където той може би все още лежеше на пода, и нямаше нужда да се връщаме в онази ферма, където почти нищо не растеше, а бирникът идваше всяка година. Това писмо казваше, че можем да отидем в гората и да вземем всяка земя, която искаме. Тя можеше да бъде най-хубавата земя, която намерехме. Тя можеше да е пълна с големи дървета, които щяхме да отсечем и продадем за много пари. Знам, че едно голямо дърво струва много пари, защото в годината преди майка ми да умре в стопанството на съседите имаше едно голямо дърво и то падна, а той много усилено работи, бързо го наряза, преди да са дошли хората на болярина и скри две големи парчета в гората. Па видял това, една вечер се върна и каза горчиво:
— Ето един умен човек, ще изкара десет копейки от това дърво.
Но мама поклати глава и каза:
— То не е негова собственост, ще има неприятности.
Той я удари и извика:
— Много знаеш ти.
Но на следващия ден хората на болярина дойдоха с голяма каруца и с тях имаше един човек, който разгледа парчетата и някак позна, че част от дървото липсва, и те жестоко биха съседа ни, докато им каза къде е скрил парчетата, и после го оставиха окървавен на земята. Той дълго време боледува поради този побой, а жена му се мъчеше да засее нивите сама, защото той не можеше да ходи. Един ден през зимата тя дойде да моли за храна и мама й даде нещо. Па я би за това вечерта, въпреки че коремът й вече растеше.
Но никой няма да ни бие, че сме отсекли някакво дърво, защото в това писмо царят казваше, че можем. Той казваше, че те са наши. Можеше да гледаме кози и пилета и да отглеждаме ръж. А дори и не трябваше да строим къща. Можеше да отидем в малката къщичка, къщата, която ни беше спасила, където вече имаше градина и хамбар, и можеше да си изградим ферма около нея. Писмото казваше, че може да направим това, защото никой не живееше в нея. Помислих си, че ще отидем там, ще влезем вътре и ще обещаем да се грижим за нея, ще обещаем, че ако някой, който някога е живял там, иска да се върне, ще му дадем най-хубавото легло и колкото храна иска, и ще може да остане при нас колкото иска.