А после си помислих, ако някой изобщо дойдеше в къщата — ако дойдеше някой, който беше гладен или имаше неприятности — щяхме да му дадем подслон. Щеше да има храна в нашата къща за него и щяхме да му се зарадваме. Като панова Манделщам. Това казваше писмото. Можеше да си изградим къща като нейната и да нахраним всеки, който дойде.
Занесох писмото горе на Сергей и Степон. Сергей беше помогнал с конете, а Степон беше помагал на него за известно време, макар че все още беше много шумно, но после той се качи горе и още го беше страх, затова Сергей отиде с него. Качих се при тях, влязох в стаята и им показах писмото. Те не можеха да четат букви, но видяха големия червен печат и пипнаха с пръсти тежката, мека хартия, а аз им казах внимателно на глас какво пише вътре, после ги попитах дали искат да направим това, което аз искам, дали искат да отидем в малката къщичка в гората и да си направим стопанство там и да пускаме всеки, който е в беда и дойде при нас. Не казах Ще го направим, въпреки че го исках. Питах ги дали и те го искат.
Сергей протегна ръка и внимателно взе писмото в ръцете си. Оставих го да го държи. Той много леко докосна с пръсти една буква на хартията, за да види дали ще излезе. Буквата не помръдна.
— Да — каза тихо той. — Да.
— Може ли да ги помолим да дойдат да живеят с нас? — попита Степон. Говореше за семейството на Мирием. — Може ли да ги помолим да дойдат? А аз ще засадя орехчето и тогава и мама ще бъде с нас. Тогава всички ще бъдем заедно и това ще бъде най-хубавото.
Когато го каза, аз се разплаках, защото беше прав, това щеше да е най-хубавото, толкова хубаво, че дори не бях посмяла да си го помисля. Сергей сложи ръка на рамото ми и каза на Степон:
— Да. Ще ги помолим да дойдат.
Избърсах сълзите от очите си, внимателно, за да не изцапам писмото.
Излязох от кабинета на дядо ми и се върнах в стаята при родителите ми. Те стояха до камината, а Ванда и братята й бяха слезли долу при тях; Ванда беше донесла царското писмо и го беше дала на баща ми, който го гледаше учудено.
— Може да отидем и да доведем козите — казваше Ванда на него и на майка ми. — И пилетата. Сега е топло. Можем да пристроим още стаи към къщата до зимата. Можем да отсечем няколко дървета. Ще има място.
Като се приближих и погледнах писмото, където царят се беше подписал с Господар и владетел на Голямата северна гора, разбрах: Ирина се отплащаше. Даваше на Ванда стопанство, в замяна на което тя трябваше да заведе братята си и силните си ръце в гората, където да секат дървета и да засаждат зърно, да построят къща и обор, първата от много, които щяха да последват.
— Да оставим къщата си? — попита бавно майка ми. — Но ние сме живели там толкова дълго.
И тогава разбрах, че Ванда кани родителите ми да живеят с тях във фермата, която царят им беше дал; тя искаше от тях да напуснат нашето градче, нашата къща, нашето малко, тясно островче в реката, което винаги беше заплашено от наводнение.
— И какво има там, дето да заслужава да останете? — казах аз. — То не е наше. На болярина е. Всички подобрения, които сме направили, сме ги направили за него, безплатно. Дори не ни е позволено да го купим, ако пожелаем. Но ако има кой да им помогне, Сергей и Ванда могат да разчистят повече земя и да направят фермата по-богата. Разбира се, че трябва да отидете.
Майка ми замълча; те ме погледнаха и чуха онова, което не бях казала, а тя протегна ръка към мен:
— Мирием!
Преглътнах. На устата ми беше да кажа: „Отидете утре, останете с мен още един ден”, но си помислих за Ребека, тънка като парче син лед. Колко време остава, преди да се стопи?
— Трябва да тръгнете още сега — казах аз. — Днес, преди слънцето да залезе.
— Не — каза баща ми решително и стана: моят благ, нежен баща най-после се ядоса. — Мирием, не. Този Старик беше прав! Той заслужава това, което му се случи! Такава е наградата за злото.
— Има едно дете — казах аз със задавен глас, а гърлото ми се сви. Майка ми силно стисна ръката ми. — Аз й дадох име. Да оставя ли демонът да пирува с нея, защото той е зъл?
— Всяка зима те идват от тяхното ледено царство да крадат и убиват — каза баща ми след малко, същото, което и Ирина беше казала, но после ме попита нещо, което прозвуча като молба: — Има ли поне десет праведни хора сред тях?