— Хвърляй пари на хората, докато пътуваме, любов моя, за да споделим радостта си с тях — каза провлечено той. — И си придай щастлив вид, защото със сигурност знам, че е така. Усмихвай им се! — добави той. Още една от командите, които преминаваха през тялото ми като топлинни вълни, но пръстенът беше там под ръкавицата ми и среброто ме охлаждаше. Протегнах предпазливо ръка, взех кесията и хвърлях шепи бляскави копейки и грошове от шейната, без да гледам. Никой на улицата нямаше да забележи дали се усмихвам, или не, когато имаше монети да се събират, а аз не можех да откъсна очи от него. Той се мръщеше, продължаваше да ме наблюдава с притворени очи и не каза нито дума повече.
Шейната летеше по замръзналия речен път. Четири пъти спирахме, за да сменим конете, като накрая спряхме да нощуваме при херцог Азуолас. Той беше богат земевладелец с обширни земи, но седалището му беше малък град, ограден със стени, предназначени да го пазят по-скоро от набезите на Старик, отколкото от други нашественици. Градчето беше тихо и спокойно, но не можеше да поеме цялата царска свита и Мирнатиус заповяда на почти всички придружаващи го да продължат пътуването и да отседнат при по-дребните боляри и рицари по пътя. Стоях на стълбите на херцогската къща, докато те отминаваха — хората, които бяха присъствали на сватбата ми. Полазиха ме тръпки. В къщата имаше място за част от тях, затова много от рицарите изглеждаха недоволни и възмутени, че ги отпращат. Слугите свалиха сандъка ми от шейната и го внесоха в къщата. Погледнах към Мирнатиус. Може би се дължеше само на залеза, но когато очите му отвърнаха на погледа ми, в тях за миг се появи червен блясък.
Когато слязох на вечеря, среброто по мен блестеше на светлината на свещите: не бях свалила дори и короната и навсякъде от масата мъжете ме гледаха с нескрито учудване, като деца, а в погледите им се четеше смущение и в същото време завист към царя, без самите те да знаят защо. Разговарях с колкото може повече от тези заслепени от среброто мъже. Но едва бях хапнала и залък от последното блюдо, когато Мирнатиус се извини от мое име и ми заповяда да се оттегля заедно с чакащите ме камериерки, последвани от двама гардове.
— Зорко пазете вратата на моята царица. Не искам да избяга — нареди им той и всички се засмяха на неговата малка шега. Докато ставах от масата, той рязко се обърна и хвана ръката ми, вдигна я и я целуна, а устните му пареха.
— Ще те последвам много скоро — прошепна с прегракнал глас страстното си обещание той, след което ме пусна.
Целувката предизвика руменина по устните ми, а камериерките изчуруликаха, защото мислеха, че с нетърпение очаквам красивия си съпруг. Но щом вратата на спалнята се затвори, аз ги освободих, вместо да искам да ми помогнат да се съблека.
— Мисля, че моят господар ще ми помогне — казах аз, като скромно сведох очи, за да не им позволя да видят, че в тях се чете страх, а не възбуда. Те всички отново се засмяха и си излязоха без да възразят, като ме оставиха сама, все още облечена с тежката си рокля.
Два дни преди това бях казала на Галина:
— Студено е, пътуването от и до Корон е дълго, а моите стари кожи са ми малки.
Знаех, че цари пълна суматоха сред царедворците, придружаващи царя, както и сред болярите и рицарите на баща ми, които неистово се мъчат да направят подходящ сватбен подарък, и ми се стори вероятно, че ще се посъветват с мащехата ми. Затова сега имах красив хермелинов комплект, достоен за всяка царица. Бях оставила белите кожи, струпани в ъгъла и веднага щом камериерките затвориха вратата, облякох палтото, а после сложих тежката пелерина и маншона. Не можех да нося короната и кожената шапка едновременно, но не исках да оставя шапката да се търкаля насам-натам, с което да съобщава за отсъствието на другите кожи, затова я наблъсках в маншона.
После отидох до високото огледало на стената, и се видях как стоя сред снежна виелица в тъмната гора. Пристъпих напред към огледалото и от него ме лъхна жесток студ. Затворих очи и направих една стъпка, ужасена от мисълта за последствията: носът ми да опре само до твърдото стъкло и да няма възможност за бягство, или да премина отвъд и да се озова сама в нощта в друг свят, от който връщане назад няма.
Но никакво стъкло не се опря до лицето ми, само зимата щипеше бузите ми. Бях сама в гора от тъмни борови дървета, покрити със сняг, и накъдето и да погледнех, не се виждаше нищо друго.
В късния вечерен здрач небето над мен беше тъмносиво, по него нямаше никакви звезди и беше толкова ужасно студено, че трябваше да държа маншона пред устата си, иначе дъхът ми щеше да вледени лицето ми. Леки снежинки се носеха около мен и бодяха кожата ми като иглички. Не беше обикновена студена вечер, беше разяждащ неестествен студ, който се опитваше да проникне направо в сърцето и дробовете ми и ме питаше какво правя там.