Когато най-после тялото ми се успокои и дори ми стана малко горещо, макар че роклята ми беше доста тънка, опрях все още студените си длани на бузите си, за да се съсредоточа и да помисля. Обърнах се и огледах стаята с целия ужас на нейната изрядност и съвършенство: още една от лъжите, които Мирнатиус и неговият демон внушаваха на света, като криеха истината за разрушенията и палежите под лустрото на красотата. Той беше взел ключа, но аз сложих един стол под дръжката на вратата, за да имам поне един миг предупреждение, ако някой се опита да влезе. После се върнах при огледалото.
Свалих короната и внимателно я сложих на пода. Все още виждах мястото, където допреди малко се намирах, студения бряг на реката, дори точното място, на което бях стояла и което навяващият сняг вече заличаваше. Докоснах стъклото и имах усещането, че пипам тежки завеси, но когато натиснах силно, ръката ми премина от другата страна, макар че носех само пръстена и огърлицата. Значи пръстенът и огърлицата бяха достатъчни. После свалих и огърлицата и пак опитах. Този път обаче ръцете ми се опряха в стъклото, макар че все още виждах снега и усещах студа, проникващ около пръстите ми. Повърхността на огледалото беше мека и податлива, а не твърда и непроницаема, но все пак не ме пускаше от другата страна. Опитах бижутата едно по едно, но никое не действаше само; трябваха ми две от тях, за да мина от другата страна. Можех да държа пръстена на ръката си през цялото време, дори да го нося и в леглото, докато спя, но огърлицата и короната биха изглеждали странно и биха привлекли внимание. А ако се сетеше как успявам да му избягам, Мирнатиус щеше да направи всичко възможно втори път да не мога да го направя.
Върнах се и пак погледнах снежния бряг на реката в огледалото. Вече се бях стоплила. Можеше да сложа всичките си фусти, трите си рокли една върху друга, всичките си чорапи и дебелите вълнени чорапи над ботушите. Можеше да премина през огледалото и пак да изчезна. Ако тръгнех покрай реката, може би щях да намеря някакъв подслон. Имаше няколко дрънкулки в кутията ми за бижута и още сватбени подаръци. Можех да ги сложа в джоба си и да се опитам да си купя храна и подслон с тях, ако изобщо някой живееше в тези гори. Не знаех как щеше да се задейства магията, но бях готова да умра от замръзване в снега, само за да бъда далеч от това ужасно нещо в огъня.
Но на сутринта царят ще изпрати да доведат Магрета. Тя ще дойде без колебание. Ще е толкова щастлива по целия път до тук. Изпълненото й с надежди сърце ще реши, че съм убедила съпруга си да я вземе в двора, за да ми прави компания, и сигурно ще си каже, че може би той все пак не е толкова зъл човек, че вече естествено се е влюбил в мен и иска да е добър. И после той ще я даде на демона си. За да разбере къде съм изчезнала, демонът ще я измъчва, докато му каже нещо, което тя не знае.
Шейната на Старик летеше по сребърния път. Движехме се между два реда високи бели дървета, чиито стебла с пепеливо сиви кори преминаваха в по-светли клони с млечнобели листа и прозрачни жилки. Малки шестолистни цветчета се сипеха по раменете и скутовете ни като огромни снежинки, а копитата на елените потропваха по пътя, чиято повърхност беше гладка като замръзнало езеро. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен зима. Няколко пъти се помъчих да наруша мълчанието и да попитам къде отиваме и колко дълго ще продължи пътуването, но може би щеше да е по-успешно, ако се бях опитала да говоря с елените. Старик дори не ме поглеждаше.
След време в края на пътя започна да се очертава планина. Тя беше обвита в мъгла и в началото трудно се различаваше, защото беше далеч, поне така си помислих, но с приближаването ни видимостта не се подобряваше. През нея преминаваше светлина и проблясваше в краищата й, но това ставаше само за момент, а после нови части от планината се осветяваха и изглеждаше, че тя е направена от шлифован кристал, а не от камък и пръст; пътят вървеше нагоре към висока сребърна порта.
Откакто я видяхме, пътуването странно се забави. Копитата потропваха със същата честота, дърветата профучаваха покрай нас все така бързо, но планината не се приближаваше — стоеше на същото място и заемаше същия отрязък от небето. По нищо не изглеждаше, че се приближаваме. Старик до мен седеше съвсем неподвижно и гледаше неотклонно напред. После кочияшът съвсем леко обърна глава: не погледна назад въпросително, само направи малко движение в тази посока. Старик едва забележимо стисна устни. Не даде никакви други знаци и не каза нищо, но планината изведнъж започна да се движи към нас, сякаш единствено неговата воля я беше държала на разстояние.