Той потръпна, сякаш бях поискала да ме закара до вратите на ада.
— В огрения от слънцето свят? Това не е разстояние, което може да се измине, освен по кралския път и по негова воля.
Когато каза това, осъзнах, че никъде не се виждаха белите дървета и сребристобелият път, по който бяхме пътували, за да стигнем до планината. Обърнах се и погледнах назад. Все същата гледка: стъклената планина се извисяваше и ярко блестеше, а следите от шейната прерязваха дълбокия сняг и стигаха до сребърните порти. Виждах водопада, който сега беше замръзнал, и блестящата лента на реката, която отиваше към дърветата. Но пътят на Старик го нямаше като че ли никога не е бил там, а всички дървета, които виждах пред себе си, бяха тъмни борове, натежали от белия сняг.
Облегнах се назад на седалката замислено и тъй като не казах нищо, кочияшът продължи напред. Нямаше друг път и той подкара шейната по замръзналата повърхност на реката — единствената пътека, която се виждаше между дърветата. Елените, изглежда, не се затрудняваха да тичат по лед; може би ноктите на копитата им помагаха.
Кралството на Старик, изглежда, беше една безкрайна гора. Не виждах нищо около нас, никакви сгради, а когато забравих и попитах кочияша дали някой живее извън ледената им планина, той не отговори, само погледна назад, което значеше: Питай краля. Пътувахме доста време и нищо не се променяше. Сигурно вече беше около пладне, но колкото повече се отдалечавахме от планината, толкова по-тъмно ставаше, безоблачно сивото небе притъмня като при здрачаване, а дърветата и снегът около нас потънаха в мъгла.
На хоризонта, който се виждаше в тесния процеп между дърветата, там, където реката се сливаше с небето, се появи черна линия. Елените забавиха ход и Шофер се обърна назад към мен. Не искаше да продължава напред, точно както Флек не искаше да слиза надолу в недрата на планината, а мускулната треска в краката ми напомняше за последствията от настояването ми да продължим. Но ако ги оставях те да решават вместо мен къде да ходим, със сигурност никога нямаше да мога да избягам.
— Трябва ли да се връщаме? — Нарочно придадох на думите си въпросителен тон, за да видя дали мога да го накарам да продължим напред. Той се поколеба, но вместо към мен се обърна към елените и рязко им извика нещо. Продължихме напред към хоризонта и скоро под клоните на дърветата стана тъмно като в нощ и едва различавах стволовете им по брега. Нямаше луна, нямаше звезди, нищо не проблясваше по тъмното небе: само листата хвърляха по-тъмна сянка на тъмносивия фон. Елените неспокойно клатеха глави; очевидно и те бяха недоволни, а и според мен едва ли ги интересуваше кой точно се вози в шейната, която теглят. Замръзналата река продължаваше напред и изчезваше някъде в тъмнината.
— Добре, да се връщаме — предадох се аз накрая и Шофер веднага смени посоката с огромно облекчение. Докато обръщаше шейната, още веднъж погледнах назад и ги видях: две фигури, облечени с тежки кожи, се появиха на брега на реката — едната от тях беше царица.
Мирнатиус дори не трепна, когато най-после студът ме принуди да се върна обратно през огледалото. Промъкнах се до камината колкото можех по-тихо и се топлех на огъня, като внимателно следях дали няма да се събуди. С магията си беше превърнал леглото в подходящ декор за красотата си и дори както се беше изтегнал, потънал в дълбок сън, той беше произведение на изкуството. Въздъхна и се обърна в съня си, като мърмореше нещо неразбираемо и дишаше дълбоко, леко разтворил устни, после подаде голото си рамо изпод завивката и видях линията на врата му.
Аз трябваше да бъда в това легло с него, да бъда младоженката, която се страхува от обикновени неща, от несръчността и егоизма. Те биха били достатъчни, за да се страхувам. Винаги съм мислела, че просто ще го изтърпя и ще търся начин извън спалнята да бъда полезна и да заслужа тази безценна монета — уважението. Но несъмнено с такъв красив мъж би трябвало да имам право да храня предпазливи надежди за онези неща, поради които жените си имаха неприятности и за които само бях слушала.
Вместо това тази перлена черупка съдържаше чудовище, което искаше да ме пие бавно като чаша хубаво вино, да ме изпие до дъно с утайката, и да остави празната чаша, а аз трябваше всеки ден да го надхитрявам, само за да остана жива. Вече не бях сигурна кой е господарят и кой е слугата, но този демон беше поставил Мирнатиус на трона преди седем години и оттогава го захранваше с магическа сила, а той очевидно беше готов и желаеше да ме предаде и да извърши плащането чрез мен, с някои дребни оплаквания за неудобството да замазва разрушенията, които оставяше, като разпокъсаните и овъглени дрехи на пода.