— Кой живее тук? — попитах, без да мисля, но Шофер само ме погледна измъчено, а аз и без това не виждах какво друго ни остава; старата жена бързо се влошаваше. — Помогни ни да я свалим. — С огромно нежелание той закачи поводите на седалката и слезе от шейната. Вдигна Магра с такава лекота, сякаш е малко дете, но тя изскимтя при допира, въпреки пластовете дрехи и кожи.
Той мина с нея по снежната покривка, но ние с Ирина, още щом стъпихме, пропаднахме в преспите. С труд си пробивахме път след него, но снегът изведнъж изтъня и стигнахме до оградата на градината. Къщата беше много малка, нещо като селска колиба, и печката заемаше почти цялото пространство. Миризмата на топла каша се процеждаше през процепите на вратата и прозорците. Шофер спря далеч от колибата и неговият страх се предаде и на мен, но Ирина тръгна направо към вратата и без колебание я отвори — беше направена от тънки летви, сплетени със слама, и падна на пода с трясък.
— Тук няма никой — каза Ирина след малко и ни погледна.
Влязох вътре след нея: лесно беше да се види, че къщата е празна. В единствената стая имаше само едно малко легло, покрито със слама. Ирина постла отгоре наметалото, което бях дала на Магра, и Шофер с изключително нежелание влезе вътре и сложи старата жена на него, без да сваля очи от затворената вратичка на печката, откъдето просветваше огън. Веднага щом остави жената, той светкавично се отдръпна и застана на прага. До печката имаше кофа с дърва за огрев. Отворих вратичката и вътре имаше тенджера, пълна с топла каша.
— Нека да й дам малко — каза Ирина. На една поличка намерихме дървена паница и лъжица. Тя сипа вътре голяма порция димяща каша и приклекна до леглото. Започна да храни Магра, която се раздвижи при аромата и се надигна достатъчно, за да гълта по малко каша от лъжицата. Шофер потрепваше при всяка глътка, като че ли гледаше някой, който доброволно поглъща отрова. Обърна се към мен, размърда устни, за да каже нещо, но само по-големият страх спря езика му. През цялото време очаквах, че ще се случи нещо ужасно. Огледах всяко ъгълче на стаята, за да проверя дали нещо не се крие там, а после излязох навън и огледах двора. Някой сигурно е бил наоколо, щом огънят гореше и имаше топла храна, но никъде не видях следи от стъпки по снега, освен пътеките до шейната, които ние с Ирина бяхме оставили, газейки през преспите. Някой Старик не би оставил следа, разбира се. Но…
— Това не е къща на елфи — казах аз на Шофер, изявление, а не въпрос. Той не кимна, но и не ме изгледа озадачено или учудено, както правеха Флек и Цоп, когато кажех нещо неправилно. Пак погледнах градината. Къщата се намираше точно на границата: половината от градината попадаше в здрача, а в другата беше тъмна нощ. Пак го погледнах и му казах: — Ще затворя вратата.
— Ще чакам отвън — веднага отвърна той, което ме обнадежди. Върнах се вътре, вдигнах вратата и я върнах на мястото й. Почаках малко и после с рязко дръпване я отворих…
Но дворът навън беше празен, само Шофер стоеше и чакаше нетърпеливо. Той се беше отдръпнал още по-назад и се намираше зад стената на градината. Върнах се вътре разочарована. Магра беше отворила очи и държеше ръката на Ирина.
— В безопасност си, Иринушка — шепнеше тя. — Моля се да си в безопасност.
Ирина ме погледна:
— Можем ли да останем тук?
— Не знам дали е безопасно — отговорих аз.
— Не може да е по-опасно от мястото, където ние бяхме.
— Да не би царят да е отказал да се ожени за теб? — попитах аз.
Помислих си, че може би херцогът й е ядосан, ако това е станало. Той не ми се видя човек, който ще се примири, ако плановете му се провалят.
— Не — отговори тя. — Аз съм царицата. Докато съм жива. — Каза го много сухо, сякаш не очакваше да е жива още дълго време. — Царят е черен магьосник. Обладан е от огнен демон, който иска да ме погълне.
Изсмях се. Не можех да се стърпя. Не беше весел смях, а горчив.
— Значи вълшебното сребро ти донесе огнено чудовище за мъж, а на мен ледено чудовище. Трябва да ги съберем в една стая и да ги оставим да ни направят вдовици.
Казах го разярено, като злобна шега, но после Ирина бавно добави:
— Демонът твърди, че ще утолявам жаждата му дълго време. Той ме желае, защото съм… студена.
— Защото имаш кръв на Старик и сребро на Старик — казах аз също толкова бавно. Тя кимна. Опрях се на вратата и погледнах през един процеп: Шофер все още стоеше далеч от къщата и не можеше да подслуша разговора ни, а и с нищо не показваше, че би желал да се приближи.