На следващата сутрин се събуди, проклинайки равина и собствената си глупост, поради която се бе забъркал с този знахар. Така става, когато човек — дори и само за миг — отстъпи от убежденията си. Имаше и по-малко мъчителни начини да се помогне на умиращите. Албърт си помисли дали да не се обади в полицията, но нямаше квитанция, пък и не му се щеше да излезе чак такъв глупак. За първи път през шестте си години учителстване се изкуши да се обади и да каже, че е болен, след което да вземе такси до дома на равина и да си поиска обратно парите. Тази мисъл го развълнува. Но пък от друга страна, ако равинът наистина се бе заел да направи короната със своя помощник, от което да речем щеше да изкара сто долара чиста печалба — не са чак толкова много-и ако наистина СЪЩЕСТВУВА сребърна корона и той искрено и благочестиво вярва, че тя ще обърне хода на бащината му болест? И макар нервите му да бяха разстроени от подозренията, Албърт усещаше, че ще е по-добре да не бърза да замесва полицията, тъй като короната не беше обещана — та нали така каза старият господинчо — по-рано от сабат, което му дава срок до залез слънце.
Ако дотогава я направи, няма да мога да се оплача от него, какъвто и боклук да се окаже. Така че по-добре да чакам. Но какъв наивник съм, да поръчам 986-доларовата вместо тази от 401. Само заради това решение загубих 585 долара.
След един непълноценен работен ден Албърт отиде с такси до дома на равина и се опита да предизвика някакво раздвижване — дори започна да вие под пустия му прозорец към улицата, но в къщата или нямаше никого, или и двамата й обитатели се криеха — равинът под счупеното канапе, а Рифкеле сигурно се мъчеше да напъха туловището си под ваната. Албърт реши да ги причака. Скоро старчето ще трябва да излезе, за да отиде в синагогата на петъчната служба. Щеше да говори с него и да го предупреди да се издължи. Но слънцето залезе, мракът обгърна земята и макар есенните звезди и сребърната луна да изгряха на небето, къщата си остана тъмна, със спуснати щори, и никакъв равин Лифшиц не се показа навън. В малката синагога запалиха светлините, заблестяха и свещите. На Албърт му хрумна горчивата мисъл, че равинът е вече на богослужението, че може да е бил през цялото време там.
Учителят влезе в продълговатия, ярко осветен магазин. Върху жълти сгъваеми столове, разпръснати из цялото помещение, седяха десетина мъже с молитвеници в ръка и се молеха. Равинът Д. Маркъс, човек на средна възраст с писклив глас и къса брадичка, смирено се кланяше пред кивота, гърбом към паството.
Албърт влезе и започна смутено да търси от лице на лице, а богомолците го зяпнаха. Старият равин не беше между тях. Разочарован, учителят се оттегли.
Някакъв човек, седнал до вратата, го докосна по ръкава.
— Остани малко да почетеш с нас.
— Извинете, с удоволствие, но търся един приятел.
— Огледайте се добре, може да го намерите. — Албърт зачака на отсрещната страна на улицата под един кестен, чийто листа бяха започнали да опадат. Чакаше търпеливо — ако се наложи, щеше да чака и до утре.
Малко след девет светлините в синагогата угаснаха и последните богомолци се разотидоха. Тогава се появи червенобрадият равин с ключ в ръка, за да заключи вратата на магазина.
— Извинете, равине — каза Албърт, като се приближи. — Познавате ли равина Джонас Лифшиц, който живее горе с дъщеря си Рифкеле — ако тя изобщо му е дъщеря?
— По едно време идваше тука — отвърна равинът с тънка усмивчица, — но откакто се пенсионира, предпочита голямата синагога на Мошоли Паркуси, истински палат.
— Мислите ли, че скоро ще се прибере?
— Може би след час. Шабат е, трябва да се върне пеша.
— А случайно да знаете ъъъ, нещо за сребърните му корони?