— Извинете ни, Кловис, Хектор. Ние двамата трябва да тръгваме вече.
Бързината, с която той я изведе навън, а после с асансьора до подземния гараж, беше зашеметяваща.
— Чейс! Защо, за бога, направи това? Кловис и Хектор тъкмо щяха да ми поръчат юрган.
— По дяволите, Тринити! Този човек е председател на управителния съвет на една от най-големите тексаски банки. Освен това не е необходимо да шиеш юргани, за да си изкарваш прехраната.
— Нямам никаква представа за какво говориш, Чейс. Казвала съм ти колко добре ми идват тези допълнителни приходи.
— Ще говорим за това, когато стигнем у дома.
Неговата сърдита заповед я накара да мълчи по пътя за „дома“, който се оказа неговият апартамент.
Там Тринити отиде и седна на дивана, след което поклати отрицателно глава в отговор на неговото нервно: „Нещо за пиене?“
Чейс отпи голяма глътка скоч и остави чашата. Обърна се и бавно тръгна към нея. Спря на две-три крачки разстояние. Мушнал ръце в джобовете на черния си смокинг, той гледаше замислено Тринити.
Най-сетне, тихо и сдържано, започна:
— Нито едно от нещата, които извърших през последните седмици, не те впечатли ни най-малко, нали?
Тринити не отговори. Усети интуитивно, че това бе риторичен въпрос. Изчака, без да отмести яснозелените си очи от него.
— Отказваш подаръците ми. По дяволите! Отказваш половината цветя, които ти изпращам. — Чейс започна да крачи напред-назад пред нея. Обвинителните му думи режеха въздуха и я пробождаха в сърцето. — Живееш в стопанството сама, без ничия помощ, едва изкарваш прехраната си и въпреки това отхвърляш всичко, което се опитвам да ти дам. Водя те в най-скъпите ресторанти, на най-изтънчените вечери, на най-новите места и ти не само успяваш да се внедриш сред хората, но караш най-богатите в тази област да правят каквото поискаш.
Чейс спря на място и я погледна с пронизващ поглед.
— И си също толкова далеч от леглото ми, колкото беше преди седмици.
Той пое дълбоко въздух, без да откъсва очи от нея, и сякаш внимателно подбра следващите си думи:
— Желая те повече от всякога, Тринити, и искам да ти прехвърля голяма сума, достатъчна да те направи независима до края на живота ти, ако се върнеш при мен. Парите могат да бъдат, в каквато сметка пожелаеш най-късно до утре на обяд.
Тринити скочи от дивана и бързо отиде до огромния прозорец. Великолепният изглед със светлините на нощния Далас се замъгли пред очите й. Знаеше, че в стаята се поддържа умерена температура, но изведнъж усети студ, истински пронизваш студ. Започна да търка раменете си с ръце, за да се постопли, и чу стъпките на Чейс зад себе си. Спря нервните си движения и зачака следващия му удар.
— Тринити? — Гласът му бе измамно нежен. Той я обърна с лице към себе си. — Имам голяма власт и още по-голямо богатство. Ела при мен и ти обещавам, че ще използвам и двете, за да те направя щастлива.
Отначало Тринити не беше сигурна дали ще може да говори. Сълзите съвсем я бяха задавили. Сълзи, причинени от огромна скрита болка. Когато най-сетне проговори, гласът й беше неузнаваем. Беше толкова напрегната, че почти изграчи:
— За колко време?
— Не зная — през зъби каза той. — Зная само, че щом веднъж съм бил с теб, трябва да те имам отново.
— Разбирам. И любовта не влиза в сметките.
— Любовта е ученическа измислица. Не съм сигурен, че вярвам в нея.
— В какво вярваш, Чейс?
— В теб… в мен… и в това, което изпитваме заедно. — Той посегна и погали страната й с опакото на ръката си.
Тринити се сви и се отдръпна до средата на стаята.
— А брака, Чейс! Вярваш ли в брака?
— Аз пътувам много бързо през живота. Знаеш това, Тринити. Не желая и не се нуждая от излишен багаж. Ако го направим, както желая аз, мога да дам на теб и Стефани осигуровка, каквато наистина заслужавате, без купища задължения, които да ни обвързват.
Тринити се обърна към него. Надяваше се, че бе успяла да прикрие колко дълбоко наранена беше. Тихо, но ясно тя изрече само една дума:
— Не.
Чейс не каза нищо. Не беше необходимо. Очите му говореха вместо него. Бяха студени като арктическа зима, а ледът в тях бе като от глетчер. Той я гледа в продължение на една безкрайно дълга минута, след което напусна стаята и внимателно затвори вратата след себе си.
Не беше минало много време, Тринити все още стоеше в средата на стаята, когато в апартамента влезе непознат за нея мъж.
Висок и интелигентен на вид, той се обърна официално към нея:
— Госпожица Уорънтън? Аз съм Джон Филипс, главен секретар на господин Колфакс. Той току-що ми се обади в офиса в долния край на коридора. Ако ме последвате, ще ви заведа у дома ви.