Коледа беше отминала, Стефани беше добре и с нечовешки усилия Тринити беше завършила и предала юргана на госпожа Джанис, като същевременно се бе справила доста добре и с фермата си.
Моментът беше настъпил. Трябваше да действа — сега или никога. Като си пое дълбоко дъх, тя вдигна слушалката и набра номера на сестра си. Сиси отговори по обичайния за нея задъхан начин:
— Ало?
— Здравей, как си?
— Както винаги — весело отговори сестра й. — Трей тормози Антъни, Джошуа лежи в кошарата си и пищи, а Лари подскача около мен в кухнята и търси нови интересни оръжия за убийство.
Тринити се засмя.
— Този човек има всички данни да носи карта на кандидат за предна фронтална лоботомия.
— Да, зная — отвърна Сиси също със смях. — Не ми харесва как гледа към моя кухненски комбайн. Слушай, искаш ли да дойдеш на вечеря? Направила съм огромна тенджера с говеждо задушено.
— Всъщност чудех се дали Стефани би могла да прекара няколко дни с вас.
— Разбира се, знаеш, че винаги е добре дошла. Какво има?
— Реших да отида в Далас да видя Чейс. — На другия край на жицата настъпи мълчание. — Сиси? Сиси?
— Сигурна ли си, Тринити? Премислила ли си нещата?
— Премислих даже повече от необходимото — призна неохотно Тринити.
— Защо не наминеш да поговорим? Един ден не е от такова голямо значение.
— Мина около месец, откакто го видях за последен път. Вече е почти Нова година.
Обади се Лари:
— От разтревожения вид на Сиси разбрах, че си решила да се видиш с Чейс.
— Точно така. Тя започна ли да събира продуктите за домашния фондан?
— Не, в момента е леко зашеметена, но ще започне всеки момент, вероятно преди да си пристигнала тук. Тринити…
— Не се тревожи, Лари, всичко ще бъде наред.
— Надявам се, сладурче, надявам се.
След час Тринити седна отново до телефона, но този път събираше смелост да се обади на Чейс. Вече беше предала щастливата Стефани на развълнувания Трей. Тя печално поклати глава. Не се знаеше каква ще я забъркат тия двамата през следващите няколко дни.
Като се върна отново към Чейс, Тринити грабна телефона и набра първия номер, който й беше записал преди месец. Винаги съществуваше възможност той да не прояви интерес. Четири седмици бяха доста време за мъж като Чейс Колфакс да чака една жена — която и да е тя.
Чрез централа и администрация Тринити най-сетне чу гласа на секретарката на Чейс:
— Офисът на господин Колфакс.
Тринити се окашля нервно.
— Господин Колфакс там ли е, моля?
— Да, тук е, но се страхувам, че е зает точно сега. Да му предам ли нещо?
Тринити се намръщи на себе си. Можеше да се измъкне с едно „Не“ и да затвори. Но никога досега не бе харесвала лесните начини и този път не правеше изключение.
— Да. Бихте ли му казали, че се е обадила госпожица Уорънтън и…
— Извинете — прекъсна я възпитано секретарката, — но вие госпожица Тринити — Ан Уорънтън ли сте?
— Да.
— Госпожице Уорънтън, бихте ли почакали само за момент, ще ви свържа с господин Колфакс.
И тя направи точно това. Бе въпрос на секунди и Тринити чу плътния чувствен глас на Чейс.
— Тринити?
— Да, Чейс, аз съм.
— Добре ли си? А Стефани?
— Всички сме добре.
Последва обезоръжаващо мълчание.
— А-а… Чейс?
— Слушам те, Тринити — увери я сдържано той.
— Мислих за нас.
— Да?
— Ще дойда при теб, ако… ако все още го желаеш.
— Желая го.
— Но само при моите условия.
— Вече съм ти казал, че можеш да имаш всичко, което пожелаеш. — По телефона гласът му звучеше остро.
— Въпросът е, че не желая. Никакви пари, никакви подаръци и аз ще определя докога. Съгласен ли си?
Отговорът се забави около десетина секунди. След това той почти изръмжа:
— Ще те взема, Тринити, независимо по какъв начин. Хеликоптерът ще бъде готов да отлети веднага щом се приготвиш.
— Не, ще карам колата.
— Не бъди по-твърдоглава, отколкото си, Тринити. Ще ти отнеме повече от два часа и половина, за да стигнеш до апартамента ми, а пътищата са хлъзгави като стъкло от тазсутрешния дъжд.
— Това е едно от условията ми, Чейс. Няма да ме вземат и доставят по стълбите ти като някоя… проститутка.
— Тринити — припряно започна Чейс, но изведнъж спря. — Добре, печелиш. Но бъди внимателна, за бога! Ще те чакам в апартамента.
Докато караше към Далас, Тринити се възхищаваше на свежата красота на околността след дъжда. Той бе спрял, а земята бе мека и зелена — сякаш я гледаше през парче зелен целофан.