— Ами тази Заселническа твърдина? — обърна се Уолфгар към Старата нощ. — Може би тя ще ни помогне?
— Кой знае — отвърна вестителят. — Досега тази книга е единственото място, в което срещнах това име, ала от онова, което прочетох, смятам, че Заселническата твърдина ще да е била твърде необичаен град за джуджета.
— Над земята! — внезапно се обади Бруенор.
— Да — съгласи се Старата нощ. — Общество на джуджетата, което издигнало своите домове над земята. Рядко се случва това дори днес, а в онези времена било нещо нечувано. Доколкото знам, имало само два такива града.
Риджис нададе победоносен вик.
— Не бързайте да се радвате — предупреди ги старият мъдрец. — Дори и да разберем къде се е издигала някога Заселническата твърдина, не забравяйте, че тя е била само началото на пътя, водещ към Митрал Хол.
Бруенор прелисти още няколко страници, после остави книгата на масата.
— Така близо! — провикна се той и стовари юмрук върху вкамененото дърво на масата. — А би трябвало да знам!
Дризт се приближи до него и извади малка стъкленица изпод наметката си.
— Отвара, която ще те върне обратно в дните, прекарани в Митрал Хол — отговори той на немия въпрос на Бруенор.
— Заклинанието, с което е направена отварата, е могъщо и не може да бъде контролирано — предупреди ги Старата нощ. — Използвай го предпазливо, добро ми джудже.
Бруенор нетърпеливо грабна шишенцето — усещаше, че е на път да открие онова, което така дълго бе търсил безуспешно. Изпи течността на един дъх, но после веднага трябваше да се хване здраво за масата, за да се задържи на крака — толкова силна се оказа отварата. Лицето му се сгърчи, едри капки пот оросиха челото му, а тялото му конвулсивно потръпна, когато съзнанието му се върна назад във времето.
Риджис и Уолфгар също се приближиха. Младият варварин хвана приятеля си за раменете и внимателно го сложи да седне.
Очите на джуджето бяха широко отворени, ала той не виждаше нищо от онова, което ставаше в стаята около него. Потта шуртеше по лицето му, тялото му трепереше все по-силно.
— Бруенор! — меко го повика Дризт, уплашен дали бе постъпил правилно, когато предложи на приятеля си възможност, на която джуджето не би могло да откаже.
— Не, татко! — изпищя Бруенор. — Не тук, не в мрака! Да вървим! Какво ще правя без теб?
— Бруенор! — повтори Дризт по-настоятелно.
— Той не е тук — обади се Старата нощ, който добре познаваше действието на отварата.
По-дълголетните раси, особено елфите, често я използваха, когато искаха да се върнат в спомените от далечното си минало. Обикновено обаче, те се завръщаха към по-приятни дни. В очите на вестителя се таеше притеснение — явно бе, че отварата е отключила спомена за един от най-черните дни в живота на джуджето, който до този момент бе стоял заровен дълбоко в подсъзнанието му, за да го предпази от болката и силните чувства, с които Бруенор може би нямаше да успее да се справи. Ала сега те се завърнаха и нахлуха в съзнанието му, помитайки всичко по пътя си — връщане назад нямаше и Бруенор трябваше да се изправи лице в лице с целия им потресаващ ужас.
— Отнесете го в Залата на джуджетата — посъветва ги Старата нощ. — Образите на древните им герои може би ще му помогнат да си спомни и ще му дадат сили, за да се справи с това изпитание.
Уолфгар внимателно вдигна приятеля си, пренесе го през дългия коридор и нежно го положи в центъра на кръглото помещение. После заедно с Риджис и Дризт се отдръпна, оставяйки джуджето само със своите бълнувания.
Бруенор виждаше образите, които го заобикаляха като през мъгла, докато съзнанието му бродеше из миналото и само от време на време се завръщаше в настоящето. Образите на Морадин, Думатоин и всички божества и герои на неговия народ гледаха към него от високите си постаменти и техните ликове поне донякъде смекчаваха ужаса, който го заливаше като огромна, горчива вълна. Прекрасните доспехи и изкусно изработените брадви и бойни чукове възраждаха в помраченото му съзнание спомена за славните дни на неговите предци.
Ала дори и те не можеха да прогонят напълно ужаса, изплувал от глъбините на съзнанието му. Пред очите му се заредиха картини, които никога вече нямаше да може да забрави — крахът на неговия род, разрухата на Митрал Хол, гибелта на баща му.
— Светлина! — извика той, разкъсван между облекчението и болката. — Уви за баща ми и неговия баща! Ала нашето спасение е близо! Заселническа твърдина… — нещо у него като че ли се скъса и гласът му потрепери, — подслони ни! Уви, горчивата загуба! Подслони ни!