Дризт внимателно разгледа картата.
— Обратно на запад — повтори той предположението на Алустриел, когато видя мястото, за което Старата нощ бе убеден, че е Заселническата твърдина. — Само два дни път ни делят оттам.
Уолфгар се приближи, за да погледне картата и когато проговори, в гласа му се усещаше нетърпение, примесено с лека печал.
— Пътят ни наближава своя край.
17
Предизвикателството
Поеха на път още същата нощ и спряха едва когато звездите отново посребриха небесния свод. Бруенор нямаше нужда от помощ. Тъкмо напротив, напълно възстановен от припадъка си, той най-сетне виждаше пред себе си осезаем път, който да го отведе към така бленуваната цел и ги караше да бързат с жар, която надминаваше дори онзи трескав плам, който го изгаряше, когато напускаха Долината на мразовития вятър. Със стъклен блясък в очите, Бруенор крачеше едновременно в настоящето и в миналото. Почти двеста години той бе чакал мига, в който ще се завърне в земите на предците си, ала тези последни няколко дни му изглеждаха неимоверно по-дълги от столетията преди тях.
Бяха победили най-големия си враг — времето. Ако бяха сметнали правилно, от Митрал Хол ги деляха едва няколко дни път, а краткото лято все още бе в разгара си. Сега, когато времето вече не ги притискаше, Дризт, Уолфгар и Риджис бяха очаквали, че ще могат да вървят по-бавно, но щом се събуди и научи за откритията, които бяха направили по време на бълнуванията му, Бруенор категорично отказа да слуша каквито и да било възражения срещу решението да се втурнат напред с цялата бързина, на която са способни. Не че някой се опита да възрази — от възбудата бездруго сприхавото джудже бе станало по-чепато от всякога.
— Размърдай се! — не преставаше да подвиква той на дребния полуръст, който отчаяно се мъчеше да догони по-бързите си приятели. — Трябваше да си останеш в Десетте града докат’ вече не можеш да си носиш шкембето сам!
После се привеждаше още по-ниско над пътеката и отново започваше да си мърмори нещо под носа, вперил очи право напред, без да чува отговора на Риджис или меките забележки на Уолфгар и Дризт за начина, по който се държи.
Върнаха се обратно при Раувинската река, за да могат да използват водите й за ориентир. Когато видя първите върхове на планината, Дризт успя да убеди Бруенор да поемат на северозапад — нямаше никакво желание отново да се среща със стражите на Несме, още повече сега, когато бе напълно сигурен, че именно тяхното предупреждение бе накарало Алустриел да затвори портите на Сребърния град за него.
Въпреки че бяха изминали повече от половината от пътя, който ги делеше от останките на Заселническата твърдина, Бруенор не се успокои, дори и когато най-сетне се установиха на лагер. Досущ като пленено животно, той крачеше напред-назад, свивайки и разпускайки юмруци. През цялото време си мърмореше под носа за онзи съдбоносен ден, когато народът му бе прогонен от Митрал Хол и за разплатата, която щеше да въздаде, когато най-сетне се завърнеше в Сребърните зали.
— Дали е от отварата? — обърна се Уолфгар към Дризт, когато малко по-късна същата вечер стояха край лагера и гледаха приятеля си.
— Донякъде — отвърна Дризт, който също се притесняваше за джуджето. — Отварата го накара да изживее повторно най-болезнените мигове от дългия си живот. И сега, когато ужасяващите спомени от миналото започват да си пробиват път в сърцето му, те още повече изострят жаждата за мъст, която е назрявала у него през всичките тези години.
— Бои се — отбеляза Уолфгар.
Дризт кимна.
— Това е най-голямото изпитание в живота му. Клетвата му да се завърне в Митрал Хол е най-важното нещо за него, онова, което придава смисъл на живота му.
— Прекалено много бърза — каза варваринът, поглеждайки към Риджис, който припадна от изтощение, веднага след като хапнаха. — Полуръстът не може да издържи на това темпо.
— Остава ни по-малко от един ден — отвърна Дризт. — Риджис ще го преживее, както и ние.
И той потупа младежа по рамото. Уолфгар все още не бе напълно спокоен, ала най-сетне се примири с мисълта, че в момента не може да направи кой знае какво нито за Риджис, нито за Бруенор и отиде да си легне. Дризт отново се вгледа в крачещото напред-назад джудже и притеснението, което се изписа на лицето му сега, бе по-голямо от онова, което бе показал пред младия варварин.
Елфът не се тревожеше за Риджис. Полуръстът винаги успяваше да се измъкне дори и от най-тежкото положение и дори да спечели от него. Ала Бруенор го притесняваше. Спомни си онези дни, когато той изкова Щитозъб, могъщия боен чук. Това бе най-изкусното произведение, излязло изпод умелите му ръце, оръжие достойно да бъде възпято наравно с най-великите творения на древните майстори — джуджета. Никога вече нямаше да може да сътвори нещо по-прекрасно от Щитозъб, нито дори да се доближи до великолепието му. След онзи ден Бруенор повече не докосна ковашкия чук.