Бруенор обаче помнеше. Разхождаше се из улиците на градчето, както го бе правил преди много, много години. В сивите му очи трептяха сълзи, тялото му потръпваше при спомена за мрака, който се бе спуснал върху неговия народ и го бе погълнал.
Приятелите му го оставиха сам — разбираха силните чувства, които най-сетне бяха успели да пробият грубоватата му броня и не искаха да му пречат. Едва късно следобед Дризт отиде при него и попита:
— Знаеш ли пътя?
Бруенор отправи поглед към стръмната пътека, която тръгваше нагоре, по билото на най-близката планина.
— Дели ни половин ден път.
— Тук ли ще лагеруваме?
— Ще ми се отрази добре — отвърна Бруенор. — Доста неща има, за които трябва да помисля, елфе. Но не се бой, няма да забравя пътя.
Очите му се присвиха, за да види по-добре тясната пътечка, по която бе бягал от мрака в онзи съдбовен ден.
— Никога вече няма да забравя пътя.
Трескавата бързина, с която се движеха приятелите, може би спаси живота им. Веднъж надушил следата на елфа край Сребърния град, Бок повече не я изгуби и поведе малкия отряд на преследвачите също толкова бързо, колкото се движеха и техните жертви. Петимата не минаха през Твърдината на вестителите (магическите стражи на кулата бездруго никога не биха ги допуснали близо до нея) и така успяха да наваксат голяма част от преднината на джуджето и неговите приятели.
Сега чудовището и останалите от отряда се бяха разположили на лагер, недалече от жертвите, които преследваха. Ентрери се взираше в тъмната линия на хоризонта и малката светлинка, която представляваше лагерният огън на неговата плячка, а върху устните му играеше обичайната зла усмивка.
Кати-Бри също видя трепкащото пламъче и разбра, че на сутринта щеше да се изправи пред най-голямото предизвикателство в досегашния си живот. Години наред бе живяла сред калените в десетки битки джуджета и се бе учила на дисциплина и увереност в собствените сили от самия Бруенор. Не ставаше дума за самоуверената маска, с която толкова много хора прикриват вътрешната си несигурност и страха, който се таи дълбоко в сърцата им. Бруенор я бе научил на истинска вяра в собствените сили и правдива преценка на нещата, с които би могла да се справи, както и на тези, които биха се оказали прекалено голямо изпитание за възможностите й. И не страхът да не се провали й попречи да заспи тази нощ, а нетърпението най-сетне да се изправи срещу предизвикателството.
Вдигнаха лагера си рано на другия ден и пристигнаха при развалините на древния град на джуджетата малко след като бе съмнало. Ала Бруенор и приятелите му също бяха нетърпеливи и преследвачите им завариха само останките от техния бивак.
— Час… най-много два — Ентрери се бе навел над жаравата, която още тлееше и излъчваше топлина.
— Бок вече намери новата следа — обади се Сидни и посочи чудовището, което се бе запътило към подножието на най-близката планина.
По лицето на Ентрери заигра усмивка — възбудата от преследването вече кипеше във вените му. Кати-Бри обаче не му обърна никакво внимание, прекалено погълната от чувствата, изписани върху лицето на Йердан.
Явно бе, че лусканецът не знаеше какво да прави. Когато Ентрери и Сидни тръгнаха след Бок, той ги последва с нежелание. Нетърпението, с което убиецът и магьосницата очакваха предстоящия сблъсък, очевидно не се бе предало и на него.
Кати-Бри бе доволна.
Втурнаха се напред с всички сили, през тесни клисури и покрай големи скали — все напред и напред по планинската пътечка. И тогава, за първи път откакто се бе заел с това преследване преди повече от две години, Ентрери видя своята жертва.
Убиецът току-що се бе изкачил върху една осеяна с камъни могила и се канеше да се спусне в малката, обрасла с гъсти дървета падинка, която започваше от другата страна, когато Бруенор и приятелите му се показаха изпод шубраците, които ги бяха скривали до този момент и се насочиха към едно стръмно възвишение в далечината. Ентрери незабавно се приведе и даде знак на спътниците си да направят същото.
— Спри чудовището — подвикна той на Сидни.
Бок вече се бе скрил в малката горичка и нямаше да мине много време преди да излезе от другия й край и да се изкачи върху съседната могила. Където джуджето и останалите щяха да го видят.
Сидни се втурна напред.
— Бок, върни се!
Не смееше да го викне твърде силно — вярно, че от елфа и останалите ги делеше голямо разстояние, ала тя добре знаеше колко надалеч може да стигне ехото в планината.