— Смятам първо да разбера срещу какво ще трябва да се изправим — добави Бруенор. — Можем да излезем през вратата, през която дойдохме; отвътре ще се отвори съвсем лесно. Предлагам да обиколим горното ниво и хубавичко да огледаме наоколо. Трябва да знам какво е останало от Залите преди да повикам помощ от Долината… а и от другаде, ако се наложи.
При тези думи той хвърли многозначителен поглед на Дризт.
Елфът подозираше, че Бруенор има още нещо предвид, освен просто „хубавичко да огледа наоколо“, ала не каза нищо, доволен, че бе успял да накара джуджето да погледне на нещата от неговия ъгъл. А и неочакваната поява на Кати-Бри със сигурност щеше да го накара да бъде много по-предпазлив.
— Значи смяташ да се върнеш — рече Уолфгар.
— И няма да съм сам — цяла армия ще дойде тук! — провикна се Бруенор, ала после погледът му се спря върху момичето и нетърпеливият пламък в тъмните му очи поугасна.
Това не убягна от вниманието на Кати-Бри.
— Не си и помисляй да се отказваш заради мен! — скара му се тя. — И преди сме се били рамо до рамо и никога не съм ти давала повод да се страхуваш за мен! Не по свое желание поех този път, той сам ме повика, но сега, когато съм тук, оставам с вас докрай!
Сам Бруенор я бе възпитал по този начин и сега не можеше да се противопостави на желанието й да следва пътя, който сама си бе избрала. Той хвърли поглед към скелетите, които лежаха по целия под и рече:
— Тогава си намери доспехи и оръжие и да тръгваме… ако всички са съгласни!
— Приключението е твое и ти решаваш накъде ще поемем — отвърна Дризт. — Ние те следваме, без да оспорваме твоите решения.
Бруенор се засмя. В очите на елфа проблясваше издайническо пламъче и напомняше за любовта му към вълненията и опасностите. Въпреки че съветваше Бруенор да се вслуша в повелите на разума и да не предприема необмислени действия, Дризт очевидно не бе изгубил интереса си към това приключение.
— Идвам с теб! — рече Уолфгар. — Не изминах толкова много мили, само за да се върна вкъщи, тъкмо когато открихме вратата!
Риджис не каза нищо. Знаеше, че независимо от това как се чувства, ще бъде повлечен от вихъра на тяхната възбуда. Той потупа малката кесийка, която току-що бе напълнил с най-различни дрънкулки — ако думите на Бруенор бяха верни и Залите наистина бяха приказно богати, много скоро щеше да се сдобие с още скъпоценности. Освен това, в едно бе сигурен — хиляди пъти би предпочел да слезе и в най-черната дупка заедно с могъщите си приятели, отколкото да се върне навън и да се изправи срещу Артемис Ентрери съвсем сам.
Веднага щом Кати-Бри си намери подходящо оръжие, Бруенор ги поведе напред. Облечен с блестящите доспехи на своя дядо, с кралска корона на главата и митрална брадва на кръста, той гордо крачеше из древното царство на предците си.
— Към Клисурата на Гарумн! — провикна се той, когато потеглиха от преддверието. — Там ще решим накъде ще поемем — надолу или навън. О, великолепието и красотите, които ни очакват, приятели! Молете се пътят ни да ни отведе до тях още сега!
Редом с него, стиснал Щитозъб в едната си ръка и запалена факла в другата, крачеше Уолфгар, а на лицето му бе изписано сурово нетърпение. След тях идваха Кати-Бри и Риджис — желанието, с което те се впускаха в това приключение не бе толкова силно, но приели го веднъж за неизбежно, двамата бяха решени да извлекат най-доброто от него.
Дризт вървеше малко встрани, като ту минаваше пред тях, ту изоставаше назад. Приятелите му рядко успяваха да го зърнат и изобщо не чуваха леките му стъпки, ала успокояващата мисъл, че той е там, правеше крачките им по-спокойни и по-сигурни.
Тунелите не бяха гладки и равни, както е обичайно за произведенията на строителите — джуджета. На всяка крачка в стените бяха издълбани ниши, някои от които бяха дълбоки едва няколко сантиметра, докато краят на други се губеше в мрака и се сливаше с нови и нови плетеници от тунели. Минаваха покрай грапави стени, в които зееха вдлъбнатини и стърчаха остри ръбове, направени така, че още повече да засилват сложната игра на сенките и полусенките, хвърляни от неспирно горящите факли. Това бе място, в което самият въздух излъчваше загадъчност и потайност, място, където джуджетата можеха да изработват прекрасните си творения в атмосфера на защитено усамотение.
Нивото, в което се намираха сега, си беше истински лабиринт. Никой чужденец не би могъл да се оправи из плетеницата от тунели, разклонения и галерии. Дори и Бруенор, макар да бе подпомаган от откъслечните си спомени за това място и да разбираше логиката, която бе ръководила строителите му, избираше грешния път много по-често, отколкото успяваше да открие правилната посока и неведнъж му се налагаше да се връща назад по собствените си следи.