Сидни се усмихна, опитвайки се да прикрие страха си.
— Поне четири пъти — прошепна тя, припомняйки си случаите, в които Дендибар бе призовавал духа на Моркай.
Всеки следващ път духът на Червения бе изпълнявал заповедите с все по-голямо спокойствие и всеки следващ път изглеждаше по-силен от предишния. Младата жена последва убиеца надолу по стълбата. Надяваше се, че Дендибар няма да повика отново Моркай… за доброто на всички.
Когато най-сетне оставиха и последното стъпало зад гърба си, Бок ги поведе право към стената и тайната врата. После, сякаш разбираше пречката, която се изправяше пред него, той търпеливо се отдръпна и зачака по-нататъшни заповеди от магьосницата.
Ентрери прокара пръсти по камъка и се вгледа внимателно в него, опитвайки се да открие някаква пукнатина върху гладката му повърхност.
— Губиш си времето — отбеляза Сидни. — Вратата е правена от майстори — джуджета и не може да бъде открита току-така.
— Ако изобщо има врата — отвърна убиецът.
— Има — увери го младата жена. — Бок проследи дирята на елфа чак дотук и е сигурен, че тя продължава и от другата страна на стената. Няма начин да отклониш един голем от пътя му.
— Отвори я тогава! — подигравателно се изсмя Ентрери. — Те се отдалечават от нас с всеки изминал миг.
Сидни си пое дълбоко дъх и нервно потри ръце, опитвайки да се успокои. За първи път, откакто бе напуснала Домовата кула, й се удаваше възможност да използва магическите си умения и сега усещаше как силата, която се бе натрупала у нея през това време, се пробужда и започва да кипи във вените й.
След поредица от отчетливи, прецизни движения, тя промърмори няколко заклинания, после вдигна ръце и като обърна длани към вратата, заповеднически изрече:
— Баузин саумин!
Коланът на Ентрери незабавно се разкопча, а сабята и камата му тупнаха на земята.
— Добра работа — подигравателно отбеляза той и се наведе да вдигне оръжията си.
Сидни озадачено се взря във вратата.
— Устоя на магията ми — изрече тя на глас онова, което бе очевидно. — Би трябвало да се очаква, когато човек си има работа с врата на джуджета. Самите те рядко използват магия, ала способностите им да се противопоставят на заклинанията на другите, са наистина забележителни.
— Накъде ще тръгнем сега? — изсъска Ентрери. — Навярно има и друг вход?
— Това е вратата, която ни трябва — настоя младата жена и се обърна към Бок. — Разбий я!
Чудовището тръгна към стената и Ентрери отскочи назад.
Огромните ръце на Бок се стовариха върху камъка със силата на стенобойна машина… веднъж, два, три пъти. Чудовището нанасяше удар след удар, без да обръща внимание на болката. Дълго време не се случи нищо, чуваше се само глухият тътен на юмруците, стоварващи се върху камъка.
Сидни чакаше търпеливо. Ентрери се опита да предложи нещо друго, но тя му даде знак да мълчи и продължи да наблюдава неуморните усилия на чудовището. Изведнъж върху скалата се появи пукнатина, после още една. Бок не знаеше умора и продължи да удря все така методично.
Появиха се още пукнатини и съвсем ясно очертаха контурите на вратата. Ентрери нетърпеливо присви очи.
С един последен удар Бок промуши ръка през каменната врата и я раздроби на парчета.
След почти двеста години тъмнина, преддверието на Митрал Хол бе обляно от ярката слънчева светлина за втори път през този ден.
— Какво беше това? — сепна се Риджис, когато ехото от ударите на чудовището най-сетне заглъхна.
Дризт лесно можеше да се досети, въпреки че звукът отскачаше от голите стени и отекваше из всички зали, та беше трудно да се разбере откъде точно идва.
Кати-Бри, която прекрасно си спомняше счупената стена на Сребърния град, също предполагаше какво става.
Никой не каза нищо повече. Намираха се на място, където опасностите ги дебнеха на всяка крачка и ехото от далечната заплаха не им се струваше толкова страшно, че да ги накара да предприемат нещо. Продължиха пътя си сякаш не бяха чули нищо и единствената разлика бе, че сега пристъпваха още по-внимателно, а Дризт като че ли по-често изоставаше назад.
Подсъзнателно, Бруенор вече усещаше опасността, която се събираше около тях, дебнеше ги и се готвеше за нападение. Не можеше да бъде сигурен дали страховете му са оправдани или бяха породени от съзнанието, че мините са обитавани и от съживения спомен за ужасния ден, в който родът му бе прогонен от дома си.