Сега стоеше безмълвен и безропотно приемаше болката, която го раздираше.
Скръбта на Уолфгар, непримесена с никакви други чувства, бе също толкова дълбока. Младежът бе изгубил един от настойниците си, воина, който го бе превърнал от неопитен и свиреп варварски войник в изкусен и разсъдлив боец.
Беше изгубил един от най-верните си приятели. Готов бе да последва елфа и в самите недра на Бездната в търсене на приключения. Твърдо вярваше, че един ден той и Дризт ще се озоват в положение, от което няма да могат да избягат, ала когато се биеха рамо до рамо, или пък се бореха един с друг като учител с ученик, Уолфгар, изправен на самия предел на възможностите си, се чувстваше по-жив, отколкото когато и да било. Младият варварин неведнъж си бе представял своята смърт заедно с елфа, славен край, за който щяха да се разказват легенди и да се пеят песни дълго след като враговете, които ги бяха погубили, се превърнеха в прах в някой незнаен гроб.
Това беше край, от който младежът не се боеше.
— Най-сетне намери покой, приятелю — меко прошепна Кати-Бри.
Тя по-добре от когото и да било разбираше колко мъчителен бе животът на елфа на повърхността. Нейният мироглед бе в съзвучие с една друга, по-чувствителна и ранима страна на Дризт, страна, която той обикновено скриваше от приятелите си под желязната си, стоическа маска. Това бе същата онази част от характера му, която го бе подтикнала да напусне Мензоберанзан и злите му обитатели и го бе накарала да заживее като изгнаник. Кати-Бри познаваше радостта и любовта, която изпълваше съществото му, виждаше и силната болка, която му причиняваше неприязненото отношение на онези, които, заслепени от цвета на кожата му, не виждаха истинската същност на Дризт До’Урден.
В този ден, помисли си момичето, и доброто, и злото изгубиха двама от най-изявените си защитници. За нея Ентрери бе пълната противоположност на всичко онова, което Дризт олицетворяваше. Светът бе спечелил много от загубата на палача.
Ала цената бе прекалено висока.
Огромна вълна от гняв и болка връхлетя Риджис и той дори не успя да почувства облекчение от смъртта на убиеца. Рухналата ниша бе погребала и частица от полуръста. Вече нямаше да му се налага да бяга (Пук паша нямаше да го преследва повече), ала за първи път в живота си Риджис трябваше да се изправи пред последствията от собствените си действия. Беше се присъединил към малкия отряд на Бруенор съвсем съзнателно, макар да знаеше, че Ентрери е по петите му и напълно да осъзнаваше опасността, която убиецът представляваше за приятелите му.
До този миг бе живял като уверен в късмета си комарджия без дори за миг да си помисли, че би могъл да загуби. За него животът бе игра, която трябва да се играе твърдо и рисковано и никога досега не бе очаквал, че някога ще му се наложи да си плаща. Ако имаше нещо на този свят, което можеше да промени хазартния му начин на живот и абсолютната увереност в щастливата му звезда, то беше именно това — загубата на един от малцината му истински приятели. И той, Риджис, носеше вината за нея.
— Сбогом, приятелю! — промълви той към купчината отломки.
После се обърна към Бруенор и попита:
— Къде ще идем сега? Как ще се измъкнем от това ужасно място?
Риджис изобщо не искаше въпросът му да прозвучи като обвинение, ала джуджето, затънало в тресавището на собствените си угризения, инстинктивно зае отбранителна позиция.
— Ти си виновен! — изръмжа той. — Ти пусна убиеца по петите ни!
С разкривено от ярост лице и здраво стиснати юмруци, Бруенор пристъпи към полуръста.
Уолфгар, объркан от този внезапен изблик на гняв, също направи крачка към Риджис. Полуръстът не отстъпи назад и дори не направи опит да се защити — все още не вярваше, че яростта на Бруенор може да бъде толкова изпепеляваща.
— Ти, долен крадец! — изрева джуджето. — Вървиш си по пътя без изобщо да се замисляш за онуй, дето го оставяш зад гърба си… и после приятелите ти трябва да плащат вместо теб!
Още една крачка и Бруенор щеше да се озове до Риджис, а изразът на лицето му ясно говореше, че се кани да го удари. Уолфгар застана на пътя на джуджето и го спря с недвусмислена гримаса.
Суровото изражение на младия варварин най-сетне измъкна Бруенор от лапите на гнева и той едва сега разбра какво се канеше да направи. Силно смутен, той се опита да прикрие гнева си под маската на тревога за оцеляването им и като се обърна, се зае да претърсва стаята. От запасите им не бе оцеляло почти нищо.