— Оставете ги, не си струва да си губим времето — рече той след малко, прочиствайки гърлото си, където нещо все още го давеше мъчително. — Да се махаме оттук! Колкото по-бързо оставим туй проклето място зад гърба си, толкоз по-добре!
Уолфгар и Кати-Бри претърсиха купчината отломки, опитвайки се да открият нещо, което би могло да бъде спасено — никак не им се щеше да послушат Бруенор и да тръгнат без провизии. Скоро обаче сами се убедиха, че няма да намерят нищо и като отдадоха последна почит на останките в нишата, последваха джуджето в коридора.
— Смятам да стигна Клисурата на Гарумн преди следващата почивка! — възкликна то. — Тъй че се пригответе за дълъг преход.
— А после накъде? — попита Уолфгар, макар да се досещаше какъв ще е отговорът и той никак да не му се нравеше.
— Навън! — отсече Бруенор. — Колкото се може по-бързо!
Заплашителният му поглед красноречиво говореше, че джуджето няма да търпи никакви възражения.
— За да се върнем заедно с родствениците ти от Долината? — не отстъпваше варваринът.
— Не! За да не се върнем никога повече!
— Значи Дризт даде живота си напразно! — безжалостно рече младежът. — Пожертва се заради един блян, който никога няма да се сбъдне.
За миг Бруенор не можа да отвърне нищо — болезнено точните наблюдения на Уолфгар го накараха да онемее. До този момент не бе поглеждал на станалото в тази цинична светлина и онова, което видя сега, изобщо не му хареса.
— Не е напразно! — сопна се той на варварина. — Предупреждение е това за всички нас, да се махаме от туй проклето място. Зло витае във въздуха, като тролска смрад в бърлогата им! Не го ли подушваш, момче? Нима очите и носът не ти казват да се махаш оттук?
— Очите ми усещат опасността — спокойно отвърна Уолфгар. — Както неведнъж досега. Ала аз съм воин и не се плаша от такива предупреждения!
— Значи скоро ще бъдеш мъртъв воин! — намеси се Кати-Бри.
Уолфгар я погледна заплашително.
— Дризт дойде тук, за да помогне да си възвърнем Митрал Хол и аз не смятам да се откажа току-така!
— Ще умреш преди да си успял — промърмори Бруенор, ала гневът вече бе изчезнал от гласа му. — Дойдохме, за да открием дома ми, момче, ала туй не е мястото, дето търсех! Вярно, че народът ми някога живееше тук, ала сега единствено мракът властва в Митрал Хол и аз не искам да оспорвам гнусния му трон. Веднъж да се отърва от таз’ отвратителна смрад и повече никога няма да се върна тук, набий си го в дебелата глава веднъж завинаги! Сега туй място принадлежи на сенките и на сивите джуджета и дано проклетото нещо рухне върху скверните им глави!
Бруенор млъкна — беше казал повече от достатъчно. Обърна се рязко и решително тръгна напред, а тежките му стъпки кънтяха в тунела.
Кати-Бри и Риджис го последваха, а Уолфгар, след като постоя за миг, замислен върху думите на джуджето, забърза след приятелите си.
Сидни и Бок се върнаха в овалната стая веднага щом магьосницата прецени, че спътниците на елфа са си отишли. Също като тях тя застана до отломките от нишата и се замисли за последствията, които този неочакван развой на събитията щеше да има върху нейната задача. Силата на скръбта й от загубата на Ентрери учуди дори нея самата. Вярно е, че така и не успя да му повярва напълно и до края подозираше, че палачът в действителност е по следите на кристалния отломък, ала въпреки това по време на пътуването им постепенно се бе научила да го уважава. Нима можеше да намери по-добър съюзник?
Магьосницата нямаше много време да скърби за Ентрери — смъртта на Дризт До’Урден извикваше на преден план въпроса за нейната собствена сигурност. Дендибар едва ли щеше да приеме тази новина спокойно, а умението на шарения магьосник да измисля наказания за провинилите се бе известно на всички от Домовата кула.
За миг Бок постоя неподвижен, очаквайки заповеди от господарката си, но когато такива не последваха, той влезе в нишата и се захвана да разчиства купчината отломки.
— Спри! — нареди му Сидни.
Бок продължи да копае, подтикван от заклинанието, с което му бе заповядано да намери елфа.
— Спри! — този път гласът на младата жена прозвуча по-убедително. — Елфът е мъртъв, глупаво същество!