Най-сетне го бе изрекла на глас и това й помогна да приеме станалото. Трябваше да реши какво да прави оттук нататък. Бок спря и се обърна към нея.
— Ще тръгнем след приятелите му — каза тя накрая, а думите й целяха не само да дадат нова цел на чудовището, но и да внесат яснота в собствените й мисли. — Кой знае, ако успеем да заловим джуджето и останалите, Дендибар може и да ни прости провала с елфа.
Младата жена се вгледа в лицето на Бок, но разбира се, изражението на безмозъчното същество изобщо не се промени.
— Ти трябваше да си погребан в тази ниша — промърмори тя, макар да знаеше, че Бок няма да разбере сарказма й. — Ентрери поне можеше да предложи нещо. Ала това няма значение, вече взех решение. Ще тръгнем след спътниците на елфа и ще изчакаме подходящ момент, за да ги пленим. Те ще ни кажат всичко, което искаме да знаем за кристалния отломък!
Бок все така стоеше на мястото си, очаквайки заповедите на магьосницата. Дори и безмозъчното същество разбираше, че Сидни най-добре знае какво трябва да правят, за да изпълнят задачата.
Четиримата приятели минаваха през огромни пещери, образувания, които бяха дело на природата, а не на джуджетата. Отвъд светлината на факлите, високите тавани и стени се губеха в мрака и още по-силно им напомняха колко са беззащитни в този момент. Приятелите вървяха плътно един до друг, струваше им се, че в тъмните ъгли се спотайват пълчища сиви джуджета, всеки миг очакваха някое страховито чудовище да се спусне върху тях от надвисналия над главите им мрак.
Неспирно капещата вода отмерваше крачките им с равномерния си плясък, който ехтеше из всички зали и още по-силно им напомняше колко безлюдно бе всичко наоколо.
Бруенор си спомняше добре тази част от Митрал Хол и сега отново го връхлетяха отдавна забравени картини от миналото. Това бяха Общите зали, мястото, където всички от рода Боен чук се събираха, за да чуят думите на своя владетел, крал Гарумн или да посрещнат важни гости. Тук пълководците обсъждаха стратегиите си по време на война и пак тук в мирно време се обсъждаха планове за търговия с външния свят. Всички, дори и най-младите джуджета, присъстваха на тези съвещания и Бруенор с умиление си припомни многобройните пъти, когато заедно с баща си Бангор бе седял зад трона на своя дядо Гарумн и внимателно бе слушал завладяващите речи на краля и съветите на Бангор — трябваше да научи всички умения на добрия предводител, защото един ден те щяха да му потрябват.
Един ден, когато Бруенор Бойният чук щеше да стане крал на Митрал Хол.
Гледката на опустелите зали измъчваше джуджето, което прекрасно си спомняше времето, когато в същите тези помещения бяха ехтели смехът и песните на десетки хиляди джуджета. Дори и да се върнеше с оцелелите си родственици, пак щяха да изпълнят едва някое ъгълче от една-единствена зала.
— Твърде много от нас ги няма вече — промълви Бруенор и шепотът му, по-силен, отколкото той си мислеше, проряза тегнещата тишина.
Кати-Бри и Уолфгар, които се притесняваха за приятеля си и през целия преход не откъсваха очи от него, чуха, думите му и веднага се досетиха какво ги бе предизвикало. Двамата се спогледаха и Кати-Бри видя как гневът на Уолфгар към джуджето отстъпва място на дълбока жал.
Вече не помнеха през колко зали бяха минали. Коридорите между просторните помещения бяха съвсем къси, на всяка крачка започваха нови и нови разклонения и странични изходи. Ала Бруенор прекрасно си спомняше пътя към клисурата и не се колебаеше дори за миг накъде да поеме. Освен това знаеше, че не бе възможно никой да не е чул задействането на механизма в овалната стая, много скоро някой щеше да дойде да проучи какво става. За разлика от тунелите, през които бяха минали досега, в тази част на горното ниво имаше много коридори, отвеждащи към дълбините на мините. Уолфгар загаси факлата и четиримата продължиха пътя си, обвити от сигурността на мрака.
Много скоро се оказа, че предпазливостта им не е била напразна. Току-що бяха влезли в поредната пещера, когато Риджис сграбчи Бруенор за рамото и даде знак на останалите да пазят тишина. Джуджето замалко не избухна, ала гневът му бързо се разсея при вида на непресторения ужас, изписан на лицето на полуръста.
С острия си слух, който дългите години, прекарани в ослушване за едва доловимото изщракване на ключалката, бяха тренирали още повече, Риджис бе усетил още един звук, който не идваше от капещата вода. Миг по-късно останалите също го чуха и не им трябваше много време, за да разберат какъв бе този шум — това бе тропотът на десетки крака, обути в тежки ботуши. Бруенор им даде знак да се скрият в една тъмна ниша и четиримата зачакаха мълчаливо.