Така и не успяха да видят преминаващия отряд достатъчно ясно, за да преброят какви и колцина бяха създанията, ала по броя на факлите разбраха, че враговете им ги превъзхождат поне десетократно, а и не беше особено трудно да се досетят какви точно бяха съществата, които минаха покрай тях.
— Туй бяха сиви джуджета или майка ми е от оркското племе! — изръмжа Бруенор и погледна към Уолфгар, сякаш искаше да види дали варваринът все още оспорва решението да напуснат Митрал Хол.
Уолфгар примирено кимна:
— Колко още ни остава да Клисурата на Гарумн? — и той, както и останалите, вече бе приел мисълта, че ще трябва да напуснат Сребърните зали.
Все още имаше чувството, че предава Дризт, ала и сам виждаше, че това бе най-мъдрото решение — ясно бе, че ако останеха, Митрал Хол щеше да се превърне в гробница не само за Дризт До’Урден.
— Един час до следващия тунел — отвърна Бруенор. — И още един след това.
Скоро и последното сиво джудже напусна пещерата и приятелите отново потеглиха, още по-предпазливо от преди — всяка стъпка, която отекнеше малко по-силно, отколкото искаха, ги изпълваше с ужас.
Спомените на Бруенор ставаха все по-ясни с всяка нова крачка и понеже знаеше точно къде се намира, той водеше приятелите си по най-прекия път. Имаше само едно желание — да излезе навън, колкото се може по-скоро. В този миг обаче, пред него се изправи коридор, който просто не можеше да отмине. Знаеше, че и най-малкото забавяне може да им струва живота, ала изкушението на стаята, която се намираше в дъното на късия коридор, бе прекалено силно и той не можеше да му устои. Трябваше да види докъде се простира оскверняването на Митрал Хол, трябваше да разбере дали най-важната зала от горното ниво бе оцеляла.
Приятелите му го последваха без да задават въпроси и скоро се озоваха пред висока, богато украсена метална врата. Върху нея бе гравиран чукът на Морадин, най-великия от боговете на джуджетата, отдолу бяха издълбани древни руни. Бруенор се мъчеше да изглежда спокоен, ала тежкото му дишане издаваше силните чувства, които го бяха завладели.
— Тук лежат даровете на нашите приятели — тържествено зачете той, — както и произведенията на ръцете ни. Ти, който прекрачваш този праг, знай, че онова, което се открива пред очите ти, принадлежи на рода Боен чук. Приятели, бъдете добре дошли! Врагове, пазете се!
Бруенор се обърна към приятелите си и те видяха, че челото му бе оросено от едри капки пот.
— Залата на Думатоин — обясни той.
— Минали са двеста години, откакто враговете са завладели Залите — каза Уолфгар. — Всичко отдавна е разграбено!
— Не! — отвърна Бруенор. — Вратата е магическа и никога не би се отворила пред враговете на моя род. Стотици капани има вътре, дето ще смъкнат кожата на всяко сиво джудже, което би успяло да се промъкне!
И като хвърли заплашителен поглед на Риджис, продължи:
— Внимавай какво вършат ръцете ти, Къркорещ корем, че току-виж някой от капаните не разбрал, че си хем приятел, хем крадец!
Полуръстът прие предупреждението напълно сериозно, въпреки хапливия сарказъм в думите на джуджето. Той прибра ръце в джобовете си и така, без да го осъзнава, сам призна, че преценката на Бруенор за него не бе далеч от истината.
— Вземи една факла от стената — обърна се Бруенор към Уолфгар. — Не ми се вярва вътре да има светлина.
Още преди варваринът да се върне с факлата, джуджето бутна тежката врата. Докосната от ръцете на приятел, тя се отвори без никакво усилие и откри малък коридор, който завършваше с тежка черна завеса. В средата на коридора се белееше купчина кости, а над нея се поклащаше лъскаво острие, закачено за тавана.
— Крадливо псе — изсмя се Бруенор, изпълнен с мрачно задоволство.
После мина покрай острието и се спря до завесата, изчаквайки приятелите си преди да влезе в стаята.
Притеснението му се предаде и на останалите и сега всички разтреперани чакаха, докато джуджето се опитваше да събере цялата смелост, на която бе способно.
Най-сетне Бруенор изръмжа нещо и решително дръпна завесата.
— Вижте Залата на Дума… — започна той, ала думите заседнаха в гърлото му в мига, в който погледът му се спря на вътрешността на стаята.