От цялата разруха, която бяха видели, откакто влязоха в Митрал Хол, нищо не бе така страшно, както онова, което сега се разкри пред очите им. Целият под бе осеян с огромни купчини камък. Пиедесталите, върху които някога бяха сияли най-прекрасните произведения на майсторите — джуджета, сега лежаха натрошени на парчета, от някои не бе останало нищо, освен ситен прах.
Бруенор се запрепъва към вътрешността на стаята, вперил невиждащ поглед пред себе си. Ръцете му трепереха, яростен вик го задави. Още преди да огледа цялото помещение разбра, че разрухата бе пълна.
— Как? — възкликна той, ала още преди да бе изрекъл думата, видя зейналия отвор в стената.
Това не бе обикновен тунел, прокопан покрай магическата врата, а огромна дупка в скалата, пробита сякаш със страховита стенобойна машина.
Уолфгар проследи погледа на джуджето и също ахна:
— Какво създание е могло да направи такова нещо!
Бруенор се приближи, опитвайки се да намери някакъв отговор. Кати-Бри и Уолфгар го последваха, но Риджис се отправи в обратната посока — не можеше да не провери дали все пак не бе останало нещо ценно.
Кати-Бри съзря странни отблясъци върху пода и тръгна към нещо, което смяташе за локва от някаква черна течност. Наведе се, за да го огледа по-добре и разбра, че това не бе течност, а люспа — по-черна от най-черната нощ и голяма почти колкото човек. При звука на изуменото й ахване, Бруенор и Уолфгар се втурнаха към нея.
— Дракон! — младият варварин веднага разбра какво вижда.
Той хвана огромната люспа и внимателно я изправи, за да я разгледа по-добре. И той, и Кати-Бри се обърнаха към джуджето — може би то знаеше нещо за това.
Широко отворените, ужасени очи на приятеля им, отговориха на техния въпрос, още преди да го изрекат.
— По-черен от най-черната нощ! — прошепна Бруенор, повтаряйки думите, които бяха звучали непрекъснато в онзи съдбовен ден преди почти два века.
— Научих за отвратителната твар от баща си — обясни той на Кати-Бри и Уолфгар. — Изчадие на могъщ демон бил той, по-черен от най-черната нощ. Не Сивите разгромиха моя народ, тях лесно щяхме да ги победим. Драконът на мрака изби нашите воини и ни прогони от Залите. Никой не оцеля, за да се бие със скверните му войници, когато ни нападнаха в малките зали в другия край на подземията.
От една пукнатина полъхна струя топъл въздух и им напомни, че в другия й край се намираха долните нива, а навярно и бърлогата на самия дракон.
— Да се махаме оттук, преди чудовището да ни е усетило — предложи Кати-Бри.
В този миг Риджис нададе тих вик от другия край на стаята и приятелите му се втурнаха към него, без да знаят дали се е натъкнал на съкровище или на опасност.
Завариха го приклекнал край една купчина камъни, вперил поглед в някаква пукнатина между скалните късове.
— Намерих я тук — рече той и им показа една сребърно ствола стрела. — Има и още нещо… мисля, че е лък.
Уолфгар приближи факлата до камъните и на мъждукащата й светлина четиримата видяха извивката на дървен лък и сребристия блясък на тетивата му. Уолфгар дръпна леко, очаквайки, че дървото ще се разпадне в ръката му под огромната тежест на камъните.
Ала то не се счупи и дори не помръдна, въпреки че варваринът бе вложил цялата си исполинска сила. Той се вгледа в каменната купчина, опитвайки се да измисли как да освободи оръжието.
В това време Риджис намери още нещо — златна плочка, заклещена в процеп сред камъните. Успя да я извади и я поднесе към светлината на факлата, за да вижда по-добре руните, които бяха гравирани върху изящния предмет.
— Таулмарил, Изпитващият сърцата — зачете той. — Дар от…
— Анариел, сестрата на Фаерун — довърши Бруенор вместо него, без дори да погледне към плочката.
После кимна в отговор на безмълвния въпрос на Кати-Бри и се обърна съм Уолфгар:
— Измъкни го, момче. Все ще му измислим по-добра работа от таз’ да гние тук.
Уолфгар, който вече бе огледал каменната купчина отвсякъде, веднага се зае да отмества скалните късове, които му пречеха да освободи оръжието. Много скоро Кати-Бри успя да издърпа лъка, ала в дупката имаше още нещо и тя помоли младежа да продължи.
Докато якият варварин отместваше тежките камъни, приятелите му не можеха да откъснат възхитените си погледи от прекрасното оръжие. Върху гладкото дърво нямаше дори драскотина, въпреки дългите години, които трябва да бе прекарало под тежките камъни. Достатъчно бе само едно забърсване и то отново заблестя с цялото великолепие на наситения си цвят. Кати-Бри го опъна без никакво усилие и го задържа така, наслаждавайки се на мощния, сигурен тласък на тетивата.