Тесният, схлупен тунел заглушаваше стъпките им, безшумните стъпки на опитни воини, свикнали да се промъкват в сенките.
— Май ще имаш преимущество, Мрачни елфе — продължи убиецът.
Дризт обаче не мислеше така. Ентрери също бе създание на мрака не по-малко от него самия, а тренираните му рефлекси и дългогодишният опит бяха повече от достатъчни, за да компенсират неумението му да вижда в тъмното. Убийците не вършат работата си под ярката светлина на обедното слънце.
Елфът не отвърна нищо и отново се обърна към пътя пред себе си. Огледа се наоколо и острото му зрение съзря едва забележимо блещукане. Без да обръща внимание на Ентрери, който притеснено изшумоля зад гърба му, Дризт се приближи до стената и прокара пръсти по повърхността й, напрягайки поглед с надеждата отново да зърне проблясъка. Видя го в мига, в който Ентрери застана зад него — мъждукаща сребриста светлинка по протежение на цялата стена.
— Там, гдето сребърни реки струят… — промълви Дризт, без да може да повярва на очите си.
— Какво? — обади се Ентрери.
— Донеси факлата — бе единственият отговор, който получи.
Дризт нетърпеливо прокара ръце по скалата — трябваше да намери доказателството, което щеше да обори упоритата му логика и да разпръсне подозренията му, че разказите на Бруенор за чудесата на Сребърните зали, са били силно преувеличени.
Ентрери бързо се върна, изпълнен с любопитство. На светлината на факлата двамата спътници я видяха с кристална яснота — сребърна струя, дебела колкото ръката на Дризт, която искреше ярко в съвършената си чистота, докато се стичаше по стената.
— Митрал! — ахна Ентрери. — Богатство, достойно за крал!
— Ала безполезно за нас — хладно рече Дризт, за да разсее обзелото ги вълнение и отново пое напред, давайки си вид, че митралната жила изобщо не му бе направила впечатление.
Имаше чувството, че Ентрери не бива да вижда това място, струваше му се, че самото присъствие на убиеца осквернява богатствата на рода Боен чук и не искаше да му дава повод отново да потърси Залите, ако успее да се измъкне навън. Ентрери сви рамене и го последва.
Тунелът започна да се издига забележимо, докато двамата продължаваха да крачат неуморно. Сребристият проблясък на митралните жили отново и отново привличаше погледите им и Дризт започна да се чуди дали Бруенор всъщност не бе подценил богатствата на народа си.
Ентрери, който нито за миг не се отделяше от елфа, бе прекалено зает да наблюдава своя пленник, за да обръща внимание на безценния метал, ала все пак не пропусна да отбележи наум какви възможности разкриваха тези богатства пред него. Самият той не се интересуваше особено от подобни неща, но знаеше, че за в бъдеще подобна информация можеше да се окаже много ценна и да му бъде от голяма полза.
Не бе минало много време, когато факлата най-сетне угасна, но двамата спътници установиха, че все още могат да виждат какво става наоколо — зад един от завоите на тунела пред тях мъждукаше светлинка. Ала Ентрери не искаше да рискува да изгуби единствената възможност да се измъкне оттук, ако светлинката внезапно изчезне, и като се приближи съвсем плътно до Дризт, опря върха на камата си в гърба му.
Светлината обаче не само не изчезна, а дори се засили — явно не бе просто някоя обикновена факла. Въздухът стана по-горещ, много скоро от другия край на тунела долетя стържещ шум от огромен механизъм. Ентрери сграбчи наметката на елфа и се долепи до него.
— Тук ти си натрапник точно толкова, колкото и аз — прошепна той. — И за двама ни е по-добре да не ни виждат.
— Нима онова, което непознатите миньори ще ми сторят, може да е по-лошо от съдбата, която ме очаква в твоите ръце? — саркастично попита Дризт.
Ентрери пусна плаща му и се отдръпна назад.
— Явно трябва да ти предложа още нещо, за да си осигуря помощта ти — рече той.
Дризт го погледна изпитателно, без да знае какво да очаква.
— Всички предимства са на твоя страна — каза той.
— Не са — отвърна палачът и прибра камата в ножницата пред объркания поглед на елфа. — Вярно е, мога да те убия, но какво ще спечеля от това? Убийството не ми доставя удоволствие.
— Ала нямаш нищо против него — отбеляза Дризт.
— Правя онова, което се налага — отговори Ентрери, отминавайки хапливите думи на елфа със смях.
Дризт разбираше характера на този човек по-добре, отколкото би искал. Безстрастен, хладнокръвен и невероятно опитен в сеенето на гибел. Когато гледаше Ентрери, Дризт виждаше самия себе си — онова, в което щеше да се превърне, ако бе избрал да остане в Мензоберанзан, сред своя също толкова аморален народ. Ентрери бе въплъщение на същите онези принципи, на които се основаваше обществото на Мрачните елфи, на същата онази себична жестокост, която бе потресла Дризт до дъното на душата му и го бе прогонила от недрата на земята. Той се вгледа изучаващо в убиеца. Този мъж го изпълваше с неописуемо отвращение, ала по някакъв необясним начин елфът не можеше да избяга от връзката, която съществуваше между тях.