Дошло бе време отново да защити принципите си така, както го бе направил и тогава, в подземния град.
— Правиш онова, което се налага! — погнусено се изплю той, без да се бои от последствията, които можеше да си навлече. — Колкото и скъпо да струва!
— Колкото и скъпо да струва това — спокойно повтори Ентрери и самодоволната му усмивка превърна обидата в комплимент. — Радвай се, че съм толкова практичен, Дризт До’Урден, защото ако не бях, ти никога нямаше да се събудиш след онова падане! Ала стига празни приказки. Ще ти предложа сделка, от която и двамата ще спечелим.
Дризт остана безмълвен без да показва с нищо дали предложението на Ентрери го интересува.
— Знаеш ли защо съм тук? — попита убиецът.
— За да заловиш полуръста.
— Грешиш. Тук съм, не за да заловя полуръста, а за да взема неговия медальон. Той го открадна от онзи, на когото служа, макар да се съмнявам, че ви го е признал.
— Досещам се за повече от онова, което ми казват — рече Дризт и следващите му думи само доказаха прозорливостта му. — Онзи, комуто служиш, търси отмъщение, нали?
— Може би. Ала най-важното е връщането на медальона. Ето какво ти предлагам. Заедно ще се опитаме да намерим път, който да ни отведе до твоите приятели. Предлагам ти помощта си в това пътешествие вън от подземията и живота ти в замяна на медальона. Когато открием приятелите ти, ще убедиш полуръста да ми го даде и аз ще поема по пътя си и никога няма да се върна. Онзи, на когото служа, получава медальона си обратно, а полуръстът ще може да изживее остатъка от дните си без постоянно да поглежда през рамо, в очакване да го застигне отмъщението на пашата.
— Мога ли да разчитам на думата ти?
— Можеш да разчиташ на действията ми — и като извади ятагана на елфа от колана си, Ентрери му го подхвърли. — Нямам никакво намерение да умра в тази дупка, елфе… нито пък ти, надявам се.
— Откъде си сигурен, че когато намерим приятелите ми, ще изпълня своята част от сделката? — попита Дризт, докато оглеждаше оръжието си, без да може да повярва на неочаквания развой на събитията.
Ентрери отново се изсмя.
— Прекалено си благороден, за да се усъмня в теб, Мрачни елфе. Никога няма да се отметнеш от думата си, в това съм сигурен! Е, споразумяхме ли се?
Дризт не можеше да не признае, че в думите на Ентрери има много мъдрост. Ако обединяха усилията си, имаха голям шанс да се измъкнат от долните нива. А и нямаше никакво намерение да изпусне възможността да намери приятелите си, не и ако цената беше някакъв си медальон, който освен всичко друго непрекъснато вкарваше Риджис в беда.
— Споразумяхме се — отвърна той.
Тунелът ставаше все по-светъл и по-светъл с всяка измината крачка. Това обаче не бе трептящият светлик, хвърлян от факли, а непрекъсната, силна светлина. Звукът на механизма също се усилваше и скоро двамата трябваше да си крещят, за да се чуят.
Свиха зад един ъгъл и видяха последните колони да се издигат към тавана на огромна пещера — най-сетне бяха достигнали края на мините. Предпазливо се запромъкваха между подпорите и скоро се озоваха върху малка скална тераса, която опасваше дълбока галерия — великия подземен град на рода Боен чук.
За щастие двамата се намираха в горната част на пропастта, в чиито стени бяха издялани големи стъпала, водещи до самото й дъно. Във всяка от двете стени имаше богато украсени врати, които някога са водели към домовете на бруеноровия род. Повечето от стъпалата сега бяха празни, ала за Дризт, който стотици пъти бе слушал разказите на Бруенор за Сребърните зали, не бе никак трудно да си представи отминалото великолепие на това място. Пред очите му оживяха десетки хиляди джуджета, неуморни, погълнати от страстта към работата, която обожаваха и заради която живееха. Чуковете неуморно ковяха чистия митрал, докато гласовете на джуджетата се издигаха в прослава на техните богове.