— Бруенор! — изпищя Кати-Бри, когато го видя да се втурва към пропастта.
Ала вече бе твърде късно. Бруенор поднесе факлата към напоения с мазнина плащ и вдигна митралната брадва високо над главата си. Драконът чу приближаването му и се приближи до ръба на бездната, за да провери какво става. Неговото изумление бе не по-малко от ужаса на бруеноровите приятели, когато джуджето, обхванато от високи пламъци, скочи от ръба и полетя към него.
С огромна сила, сякаш по някакъв невероятен начин мощта на предците му се бе вляла във вените му, Бруенор замахна и митралната брадва се заби дълбоко в гърба на дракона. Джуджето полетя надолу, ала се вкопчи с всички сили в дръжката на секирата си, която сега стърчеше от тялото на чудовището, и успя да се задържи. Буренцето на гърба му се строши и по люспестото туловище избухнаха пламъци.
Мракометният изрева от ярост и в болезнените си конвулсии се блъсна в стената на бездната.
Ала Бруенор нямаше да се остави да бъде съборен толкова лесно. Той сграбчи оръжието си и зачака възможност да го извади от драконовото тяло и да нанесе нов страховит удар.
Кати-Бри и Риджис се втурнаха към ръба на пропастта, зовейки обречения си приятел. Дори Уолфгар, който още се бореше със скверната отрова на драконовото отчаяние, най-сетне успя да дойде на себе си.
При вида на обхванатия от пламъци Бруенор, той прогони и последните останки от магията на дракона и без да се колебае и за миг, запрати Щитозъб към чудовището. Чукът се стовари върху главата на Мракометния и звярът полетя към другата стена.
— Да не си полудял! — изкрещя Кати-Бри на Уолфгар.
— Вземи лъка — каза младежът. — Ако наистина обичаш Бруенор, не го оставяй да загине напразно!
Щитозъб се завърна в ръката му, само за да полети отново след миг. И този път ударът на младия варварин беше безпогрешен.
Кати-Бри най-сетне трябваше да приеме горчивата истина. Не можеше да спаси Бруенор от съдбата, която сам си бе избрал. Уолфгар беше прав — трябваше да помогне на джуджето да постигне целта си. Преглъщайки парещите сълзи, които я заслепяваха, тя грабна Таулмарил и запрати порой от сребърни стрели срещу чудовището.
Огромно изумление обзе Дризт и Ентрери, когато Бруенор скочи. Проклинайки безпомощното си положение, елфът се закатери с още по-трескава бързина — от ръба вече го деляха само няколко метра. Опита се да извика на останалите си приятели, ала шумът от битката и гръмогласният рев на Мракометния заглушиха думите му.
Ентрери го следваше по петите. Знаеше, че това беше последната му възможност и бе твърдо решен да се възползва от нея, дори и това да означаваше да загуби единственото истинско предизвикателство, срещу което се бе изправял в живота си. В мига, в който Дризт се канеше да стъпи върху следващата издатина по пътя си, палачът го сграбчи за глезена и го дръпна надолу с всички сили.
Мазнината се просмука през черните люспи на дракона и огънят започна да прогаря дупки в беззащитната плът. Драконът изрева, пронизан от болка, каквато никога не бе мислил, че ще изпита грохота на бойния чук! Неспирното жилене на сребърните стрели! И най-вече джуджето! Ударите на митралната му брадва бяха безпощадни, то сякаш не усещаше изгарящата прегръдка на огъня.
Мракометният ту политаше нагоре, ту се спускаше надолу, а тялото му през цялото време се мяташе в конвулсии. Ала каквото и да правеше, стрелите на Кати-Бри попадаха право в целта. Уолфгар, който се поучаваше от всеки нов удар, изчакваше най-подходящия момент и всеки път, когато драконът минеше покрай някоя стърчаща скала, магическият чук се стоварваше върху него и го запращаше върху острите камъни.
Пламъци, камък и прах се сливаха в едно при всяко страховито нападение на приятелите.
Бруенор още се държеше. Той пееше в прослава на своя баща и гордия род Боен чук — най-сетне бе успял да смъкне товара на вината от плещите си, доволен, че се бе изправил и бе победил призраците от своето минало и че бе дал на приятелите си възможност да се спасят. Не усещаше хапещия огън, нито ударите в коравите скали. Единственото, което усещаше, бе болезненото гърчене на драконовото туловище, когато митралната брадва потъваше дълбоко в плътта, и страховития рев на раненото чудовище.
Дризт летеше към дъното на бездната и отчаяно се мъчеше да се залови някъде. На около десетина метра под краката на убиеца имаше неголяма издатина и елфът най-сетне успя да спре главоломното падане.