Мушна шлема в раницата си и тръгна по следите на варварския отряд, като внимаваше да се държи на безопасно разстояние.
Огромно облекчение го заля като вълна, когато наближи лагера и видя приятелите си да стоят насред варварите — застанал до Риджис и Уолфгар, Бруенор също бе там, жив и явно не особено тежко ранен. Спокоен, че и тримата му другари са добре, Дризт се опита да остави завладелите го чувства настрани и да измисли план, който да му помогне да освободи приятелите си.
Тъмнокосият мъж протегна двете си ръце към Уолфгар и го накара да ги стисне. Досега младежът не бе виждал точно такова предизвикателство, но то не бе особено различно от онези изпитания, с които собствените му съплеменници мереха силите си.
— Краката ти не трябва да помръднат! — обясни Валрик. — Това е изпитание на силите ти! Нека Темпос ни покаже на какво си способен!
Уолфгар запази каменното си изражение и без да показва с нищо абсолютната си увереност, че може да победи всекиго в едно такова изпитание, протегна ръцете си.
Противникът му ги сграбчи и оголи зъби в яростна гримаса срещу огромния чужденец. Още пред Уолфгар да успее да стъпи здраво на земята, шаманът се провикна и даде начало на двубоя. Влагайки всичката си сила, тъмнокосият мъж успя да окаже толкова силен натиск върху противника си, че тялото на Уолфгар се изви напред. Варварите нададоха победоносни викове, чернокосият изрева и натисна още по-силно, но Уолфгар вече се бе съвзел от изненадата и отвърна на удара.
Железните мускули на врата и раменете му се напрегнаха, огромните му ръце почервеняха от мощния приток на кръв. Темпос наистина бе на негова страна — дори и грамадният му съперник онемя при вида на неговата сила. Уолфгар го погледна право в очите и отвърна на яростната гримаса на противника си със спокоен поглед, който не оставяше ни най-малко съмнение кой ще бъде победител. Ръцете му спряха натиска на съперника му и Уолфгар успя да възвърне първоначалното положение на тялото си. Сега вече лесно можеше да обърне нещата в своя полза — натискът на ръцете му щеше да бъде още по-силен от този, който го бе изненадал преди малко, и тогава с тъмнокосия варварин щеше да е свършено.
Ала Уолфгар не бързаше да приключи двубоя. Не искаше да унизи противника си — така само щеше да си създаде враг. Освен това (което бе още по-важно) бе сигурен, че Дризт е наблизо и знаеше, че колкото по-дълго продължи битката, която бе погълнала вниманието на всички в лагера, с толкова повече време щеше да разполага елфа, за да измисли някакъв план и да ги измъкне.
Двамата мъже останаха вкопчени един в друг още дълги секунди и Уолфгар не можа да скрие усмивката си, когато видя една черна сянка да се промъква зад гърба на пазачите към конете, които бяха вързани в другия край на лагера. Пазачите, които и за миг не откъсваха очи от двубоя, не усетиха нищо. Можеше би си въобразяваше, но му се стори, че вижда две лавандулови очи да се отправят към него. Още малко, помисли си младежът, макар да знаеше, че поема риск — ако битката се проточеше прекалено дълго, шаманът можеше да сложи край без да провъзгласи победител.
В следващия миг всичко свърши. Вените на ръцете му се издуха, яките му рамене сякаш станаха още по-големи от последното усилие.
— Темпос! — извика Уолфгар — посвещаваше поредната си победа на своя бог.
После сякаш цялата му сила изригна и той повали противника си на колене. В лагера цареше гробна тишина, дори и шаманът бе смаян от мощта на русокосия чужденец.
Двама стражи предпазливо се приближиха към Уолфгар.
Победеният воин се изправи на крака и погледна Уолфгар право в лицето. В очите му нямаше и следа от гняв, само искрено възхищение — небесните жребци бяха воини на честта.
— Приветстваме те с добре дошъл сред нас! — обади се Валрик. — Току-що победи Торлин, син на Йерек Вълкоубиеца, вожд на Небесните жребци. Никой досега не бе успявал да надвие Торлин!
— А приятелите ми? — попита Уолфгар.
— Те не ме интересуват! — сопна се Валрик. — Ще изведем джуджето от нашите земи и ще го оставим да си върви. Нямаме вражда с него и народа му и не искаме да имаме нищо общо с тях!