Шаманът хвърли лукав поглед на младия варварин и продължи:
— Другият не е воин! Той ще послужи за приемането ти в племето. Ще го принесеш в жертва на крилатия кон!
Уолфгар не отговори веднага. Бяха подложили на изпитание силата му, а сега изпитваха верността му. Небесните жребци му оказваха най-високата чест като му предлагаха да стане един от тях, ала от него се очакваше да докаже своята вярност към новото си племе извън всяко съмнение. Уолфгар се замисли за своя народ и за живота, който бяха водили в продължение на векове в дивите земи на тундрата. Дори и сега, мнозина от варварите в Долината на мразовития вятър щяха да приемат условията на Небесните жребци и да убият Риджис — малка цена щеше да им се стори живота на един полуръст за честта да ги приемат сред Жребците по най-достойния начин. Това бе едно от най-големите разочарования в живота на Уолфгар — разочарованието от нравите на собствения му народ, неспособността му да приеме ценностната им система. Твърде различна бе тя от идеалите, които вълнуваха душата му, за да може Уолфгар да живее сред варварските племена, били те от Долината, или не.
— Не! — отвърна той и впи нетрепващ поглед във Валрик.
— Той е прекалено слаб, не става за воин! — настоя шаманът. — Само силните заслужават да живеят!
— Нямам право да се разпореждам с живота му — твърдо рече Уолфгар. — Нито пък ти!
Валрик даде знак на двамата пазачи и те отново завързаха ръцете му.
— Каква загуба за нашия народ! — рече Торлин на Уолфгар. — Големи почести щеше да получиш сред нас!
Уолфгар не отвърна нищо, но ясните му очи задълго останаха впити в лицето на Торлин. Двамата воини изпитваха силно уважение един към друг, макар и да разбираха, че ценностните им системи бяха твърде различни и Уолфгар никога няма да стане един от Жребците. Ала за миг те се видяха в една въображаема битка, която никога нямаше да се превърне в истина — рамо до рамо те се биеха и поваляха десетки, стотици орки, създавайки нова легенда, за която щеше да се пее векове след смъртта им.
Настанал бе моментът, в който Дризт трябваше да нанесе удара си. Скрит зад конете, той бе изчакал края на двубоя — не само за да види как ще се справи приятелят му, но най-вече, за да прецени силите на врага. Нападението му щеше да бъде по-скоро представление, отколкото истинска битка. Целта му бе да изуми и сплаши безстрашните варварски воини, като по този начин даде на приятелите си достатъчно време, за да разкъсат обръча им.
Тъмнокосите бойци несъмнено бяха чували за Мрачните елфи. И също толкова несъмнено, историите, които бяха чули, бяха ужасяващи.
Без да вдига никакъв шум, Дризт завърза двете понита зад конете и възседна жребците, пъхнал крак в стремената им. После се изправи върху гърбовете на двете животни и отметна качулката си. Лавандуловите му очи горяха със страховит пламък — сякаш само с поглед щеше да убие всеки, който се изпречеше пред него. С яростен вик, Дризт накара конете да препуснат, разпръсквайки варварите по пътя си, и се вряза в обръча, който ограждаше приятелите му.
Гневни викове се откъснаха от гърлата на смаяните воини, ала изненадата им бързо отстъпи място на ужас, когато видяха черната кожа на елфа. Торлин и Валрик застанаха рамо до рамо, решени да не се огъват пред връхлитащата заплаха, но дори и те не знаеха как да се справят с ужаса, който не бяха виждали досега и за който бяха чували само легенди.
За тях Дризт бе приготвил нещо специално. Само едно махване с ръка и Торлин и Валрик бяха обвити от алени пламъци, които, макар и да не ги изгаряха, хвърлиха и двамата варвари в суеверен страх. Торлин падна на колене, сключил ръце пред гърдите си в ням ужас, докато високомерният шаман се хвърли на земята и се затъркаля в прахта, мъчейки се да угаси страховитите пламъци.
Уолфгар веднага разбра какво трябва да направи. Отново напрегна ръце и кожените ремъци, стягащи китките му, паднаха. В следващия миг юмруците му се стовариха право в лицата на двамата пазачи пред него и ги събориха на земята.
Бруенор също не бездействаше. Той настъпи варварина, който стоеше между него и Риджис и когато мъжът се приведе към ранения си крак, джуджето го удари с всичка сила. Варваринът се строполи на земята също като Шепот в Лускан.
— Ха! — учуди се Бруенор. — Ставало и без шлема!
— Само ако имаш корава глава на джудже! — едва успя да отбележи Риджис, преди Уолфгар да ги сграбчи за яките и да ги метне върху двете понита.