Без да се бави и миг повече, той скочи до Дризт и конете препуснаха към другия край на лагера. Преди варварите да успеят да направят каквото и да било, четиримата приятели вече бяха далеч от тях.
Дризт пусна двете понита пред себе си, за да може да отбива евентуалните нападения на варварите.
— Напред! — изкрещя той и пришпори конете.
Тримата му приятели нададоха победоносни викове, сякаш бягството им вече се бе увенчало с успех, ала Дризт знаеше, че най-трудната част тепърва предстои. Съвсем скоро щеше да съмне и в неравната и непозната местност, преследвачите лесно щяха да ги настигнат.
Четиримата препускаха бясно в тишината и сумрака, предхождащ пукването на зората, като гледаха да избират най-преките и равни пътеки. Дризт непрестанно се обръщаше назад — варварите сигурно не бяха далеч. Ала зад тях все така не идваше никой.
Шумът в лагера бе стихнал веднага след като четиримата пленници избягаха и сега единственият звук, който долиташе оттам, бе ритмичният напев на Валрик. Никой от тях не разбираше думите, но ужасът, който се изписа на лицето на Уолфгар, ги стресна.
— Силата на шамана! — обясни той.
В лагера си варварите бяха насядали в кръг. Единствено Валрик и Торлин стояха прави. Шаманът бе подхванал древен танц, от устата му се лееше най-страховитото заклинание — призоваването на силата на техния Тотем. Появата на Мрачния елф вся истински ужас в сърцето му и като нареди на воините си да не се впускат в преследване на бегълците, Валрик се втурна в палатката си и грабна свещената кожена кесийка, която му трябваше за ритуала. Духът на Пегас, крилатия кон, щеше да се погрижи за натрапниците!
Торлин трябваше да приеме духа на Тотема, такава бе волята на шамана, и сега синът на Йерек стоеше в средата на кръга от воини и чакаше. Мразеше онова, което трябваше да направи (то го лишаваше от самоличността му), но младият воин дори и не помисли да се откаже — думата на шамана бе закон.
Ала още в мига, в който заклинанието започна да действа, Валрик разбра, че в ужаса си от появата на Мрачния елф, бе прекрачил границата — магията вече бе извън негов контрол.
С пронизителен, раздиращ гърдите вик, Торлин се строполи на земята и се загърчи в агония. Обви го сив облак, чертите му започнаха да се променят, сякаш някаква невидима ръка превръщаше младия воин в нещо различно, дошло от друг свят. Лицето му се изду и разкриви, вече не беше човешко лице, а конска муцуна; тялото му също не беше тяло на човек. Валрик целеше само да вдъхне част от силата на Пегаса у Торлин, ала самият Тотем бе дошъл и бе завладял съществото на воина, превръщайки го в свое физическо подобие.
Торлин бе обсебен.
Вместо него, сред кръга на бойците сега стоеше призрачната фигура на огромен сив кон. Всички, дори и Валрик, паднаха на колене. Ала Пегасът вече бе разбрал мислите на шамана и знаеше, че земните му деца имат нужда от него — знаеше какво трябва да направи. От ноздрите му изригна дим и той полетя след бегълците.
Четиримата приятели все така яздеха без да спират, макар и не с такава трескава бързина. Вече не бяха безпомощни, завързани пленници, скоро щеше да се съмне, а зад тях не идваха никакви преследвачи и те постепенно се успокоиха. Бруенор си играеше с шлема си, мъчейки се да изглади вдлъбнатините от последната битка, та да успее да го нахлупи на главата си. Дори и Уолфгар, въпреки ужаса, който го бе обзел, когато чу заклинанието на Валрик, започна да се отпуска.
Само Дризт, винаги нащрек, не вярваше, че толкова лесно ще успеят да се измъкнат. И точно той пръв усети приближаващата опасност.
В тъмата на подземните градове, Мрачните елфи често си имаха работа със същества от други Равнини и дългите векове живот под земята ги бяха направили особено чувствителни към магическите им излъчвания. Дризт рязко спря коня си и се обърна.
— Какво чу? — попита Бруенор.
— Нищо — отвърна Дризт, оглеждайки се на всички страни. — Ала там има нещо.
Преди някой да успее да каже каквото и да било, от небето се спусна сив облак и връхлетя върху тях. Конете зацвилиха от ужас и се изправиха на задните си крака. В настаналата суматоха никой не можеше да разбере какво точно става. Миг по-късно, пред очите на изумения полуръст сивият облак прие формата на крилат кон. Сковаващ мраз проникна до мозъка на костите му и с ужасен вик, Риджис се строполи на земята.