Отворът беше достатъчно широк, за да се промуши някой слаб човек. Аз осветих пространството вътре с джобното си фенерче. Стълбището не представляваше кой знае какво. Криптата обаче беше богато украсена. Мозайка, покрита със слоеве прах. Един бюст в ниша в една от стените.
Погребална камера.
Със сигурност беше това.
„Добра работа, Бьорн“ — похвали ме татко и се усмихна.
4
„(…) Преизподнята не може да Те хвали; смъртта не може да Те славослови; онези, които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност“.
Така пишеше Исаия119. И все пак трябваше да изчакаме.
Минаха няколко безкрайни часа, докато работниците проветриха и подготвиха погребалната камера. Както и в Египет, в такива помещения, които са били затворени в продължение на хиляди години, могат да се образуват следи от опасни гъби. За всеки случай раздадоха на археолозите предпазни маски. След като най-накрая решиха, че въздухът е безопасен, ми позволиха да вляза в погребалната камера. Тъй като бях слаб, лесно се шмугнах в тесния отвор. Козимо, който беше пълен, успя да се промуши вътре след серия от болезнени пъшкания. Дори и след проветряването въздухът в криптата беше застоял. В него се усещаше миризмата на камъни, прах и отминали векове, затворени под земята.
— Боже господи — прошепна Козимо, изпълнен със страхопочитание.
Огледах помещението в едната и в другата посока, местейки ръчния прожектор. Без съмнение се намирахме във великолепна гробница, достойна за обичан държавник. Подът беше покрит с мозайка, изобразяваща мотиви от римската митология. Сводестият таван беше украсен. На варовиковите стени бяха окачени плочки, изписани с латински сентенции. В сводести ниши бяха поставени вази и гърнета. В стените между колумбариите с урни, може би пълни с прахта или костите на близките или наследниците на Пилат, бяха изсечени релефи. Богове, грифони, нимфи с лири, войници, бойни колесници, теглени от коне.
Към нас се присъединиха още членове на екипа от археолози. Всички говореха шепнешком в израз на страхопочитание и уважение. Накрая тръгнахме заедно из криптата, като се любувахме на украсата, обсъждахме детайлите ѝ и правехме снимки.
Върху един подиум насред помещението беше поставен мраморен саркофаг. Издигаше се като миниатюрна планина. В краищата на капака бяха изсечени разцъфнали лиани. Двете дълги страни бяха украсени с релефи на римски богове. Опитах се да вдигна капака. Твърде тежък беше. Прокарах пръсти по долната му част. Мраморът под слоя прах беше гладък като кожата на девица.
В едната къса страна, която приех за долния край на саркофага, с прави линии беше изсечено името на починалия:
След първоначалния повърхностен оглед погребалната камера се опразни. Екип от работници трябваше да я почисти. Освен това двама се заеха с изследването на окачващия механизъм на тежката мраморна врата, за да видят защо е заяла. Тримата с Козимо и техническия ръководител бавно тръгнахме към бараките.
Хвърлих поглед към приятеля си, докато отпивах от чаша с прясно приготвено кафе. Той беше запалил лулата си.
— Имам една теория относно жената, която ме преследва — съобщих му аз.
— Илюминат? — сухо попита той. — Или розенкройцерка?
Отне ми една секунда, докато разбера, че ми се подиграва. След това се засмя, изпускайки тютюнев дим през ноздрите си.
— Възможно ли е да работи за МНД? — предположих аз.
— МНД ли? Че защо?
— Подозирам, че Уилям Макнамара я е пратил да ме наблюдава.
— Той не е ли работодателят ти?
— Не ме познава. Не и лично. Може да я е наел, за да ме държи под око.
— Защото?
— Възможно ли е да ми няма доверие?
— Тогава не би те наел.
— Знам, че звучи странно. Но поразсъждавах малко на тази тема. Младата жена винаги знае къде съм. Наясно е с кого отивам да поговоря, къде съм отседнал и какво ще правя. Флоренция. Рим. Сан Марино. У дома в Осло.
— Същото се отнася и за човека на Луиджи Парчели.
— Не съвсем. Тони Еспозито беше скрил проследяващо устройство в куфара ми. Това обяснява как винаги изникваше на мястото, на което съм, впоследствие. Жената сигурно предварително е знаела къде ще отида. По всяко едно време. Дори и преди да стигна до съответното място. В Рим седеше пред хотела и ме чакаше. Откъде въобще знае, че съм в Амитерно? Казал съм само на един човек. Уилям Макнамара.
— И на италианските власти.