— Едва говорехме за каквото и да било — добави тя и леко се засмя.
— Така е понякога в брака — вмъкна Карло Алтомаре.
Ариана Рицо му се усмихна набързо.
— Палеографията е тясна област — отбеляза после тя. — Аз самата съм куратор в „Уфици“44.
— От колко време сте женени? — попитах от любезност.
— Скоро ще станат двайсет и пет години. Имаме двама синове, като и двамата вече се изнесоха.
— Такъв е животът — отбеляза Карло Алтомаре.
Аз отпих от кафето.
— Както ви обясних по телефона, наеха ме да намеря писмото.
— Не знам нищо по въпроса.
— От полицията, разбира се, са ви потърсили, нали така?
— Дойдоха в неделя. Но писмото, изглежда, не ги интересуваше особено.
— Сигурно разследват главно трагичната смърт на Самуел — обади се Карло Алтомаре.
Ариана Рицо погледна през прозореца. Отпихме от чашите си. Тя побутна купата с бисквити към мен и аз се почувствах длъжен да си взема една.
— Възможно ли е Самуел да е донесъл писмото вкъщи? — попитах после. — И да го е скрил?
— Не мога да си представя такова нещо — отсече тя и прехапа долната си устна. — Беше съвсем наясно колко крехки са старите пергаменти и документи. Така че — не, съмнявам се.
— Тогава къде би го скрил?
— В кабинета си, предполагам.
— Има кабинет вкъщи?
— След като по-големият ни син се изнесе, превърнахме стаята му в общ кабинет. С годините стана негов.
Долових раздразнение.
— Мога ли да го огледам?
Тя ми показа кабинета. Етажерки с книги до стените, обикновено бюро със старомоден настолен компютър.
— От полицията претърсиха ли наоколо? — попитах аз.
— Сигурно са надникнали.
— Само толкова ли?
— Търсете на воля — подкани ме тя и ме остави.
Това и направих. Но не намерих нищо. Изваждах случайни книги, в случай че е сложил пергаментите зад някоя от тях, което, разбира се, се оказа напразно. Седнах на офис стола зад бюрото и отворих чекмеджетата. Прелистих купчините листове, бележки, принтирани страници и списания.
Чух сигнала за получено съобщение на телефона си. Уилям Макнамара ми съобщаваше, че за съжаление, в италианския компютърен клуб нямало охранителни камери.
Провикнах се, за да попитам Ариана Рицо дали мога да включа компютъра.
— Правете каквото искате — отговори тя откъм всекидневната.
На компютъра му отне няколко минути да се събуди. Дори не ми поиска парола. Иконките на десктопа се появиха една по една. В папката намерих файл, в който ставаше въпрос за Юда. Прочетох набързо текста, но звучеше като най-обикновен теологичен преразказ, а и беше на две години. Кликнах върху иконката на Gmail. В кутията на Рицо имаше 1535 имейла. Беше прочел 734 от тях. Отворих прочетените имейли от седмицата преди смъртта му. Владеех италиански достатъчно добре, за да разбера, че повечето от тях не ме интересуват. Един обаче привлече вниманието ми. Изпратен от някой си Suora75.
„Страшно вълнуващо! — пишеше той. — Трябва да помолиш Козимо за помощ! Но внимавай, скъпи, много хора знаят, че писмото е у теб“.
Козимо?
Да внимава?
Скъпи?
Отидох във всекидневната. Ариана Рицо и Карло Алтомаре седяха на дивана.
— Знаете ли кой е Suora75? — попитах аз.
Тя ме погледна безизразно.
— Телефонът му у вас ли е?
— От полицията го взеха.
10
Козимо.
Докато вървях обратно към хотела, размишлявах кой е той и защо Самуел Рицо би имал нужда от помощта му.
И кой беше Suora75?
На една пейка пред хотела седеше млада жена, погълната от езотеричните мистерии в телефона си. Стори ми се позната — не се ли блъсна тя в мен вчера? Какъв беше шансът да се натъкнеш на един и същи човек два поредни дни в град като Флоренция? Доста голям. Или може би само приличаше на онази жена?
Щом се върнах в хотела, веднага се качих до стаята си. Клечките за зъби лежаха на пода пред нея. Камериерката? Едва ли. Табелката с надпис „моля, не безпокойте“ все още висеше на дръжката на вратата. Клечката под ключалката на куфара също беше паднала. Не разбирах какво търсят. Бързо слязох долу до рецепцията. Чрез заплахи, че ще се обърна към вестниците, и обещание за банкнота от десет евро успях да накарам служителката да ми покаже записите от охранителните камери в коридора. На тях се виждаше непознат мъж. Същият като онзи от снощи? Суичър с качулка, шапка с козирка и слънчеви очила. Неразпознаваем. Приближи се до вратата на стаята ми, в продължение на около три секунди човъркаше в ключалката с шперц и накрая влезе вътре. Само след минута излезе. Как беше успял да прерови вещите ми за толкова кратко време? Дали беше възможно да е един от онези двамата, които са били в „Библиотека Медичи Лауренциана“ петък вечерта? Може би. Помолих служителката на рецепцията да ми покаже записите от снощи. След това превъртяхме назад до минутите преди да ме нападнат в стаята ми. Според записите мъжът се беше появил откъм стълбите. Единственият човек, на когото служителката трябваше да отвори вратата на хотела, беше една клатушкаща се дама на четиресет и няколко години. Това означаваше, че нападателят или е влязъл през някакъв заден вход, или е гост на хотела.