Представата ни за непознати хора, с които ще се срещнем, неминуемо се повлиява от представите и предразсъдъците, които всички носим в съзнанието си. За Изабела Конти знаех само онова, което бях прочел в профила ѝ на уебсайта на университета: беше на четиресет и шест години, имаше докторска степен по теология от Йейлския университет и беше станала професор в „Грегориана“ през 2013 година. Малкото ключови думи, с които разполагах — четиресет и шест годишна, доктор по теология и професор — ме караха да си представям твърде морално женище с очила с рогови рамки, суха коса, събрана на стегнат кок, очила за четене на верижка около врата и закопчана наполовина жилетка, криеща кокалесто тяло.
— Професор Белтьо!
Изабела Конти ме поздрави с благ глас, вървейки към мен.
Аз самият бях твърде объркан, за да кажа каквото и да било.
Тя беше монахиня.
Черната ѝ роба стигаше до земята и беше пристегната с колан. Носеше бяла шапка с черен воал и подбрадник с бял нагръдник. Около врата ѝ висеше изящно разпятие, а към колана ѝ беше прикрепена молитвена броеница.
Объркването ми я развесели и тя ме погледна с големите си лешниковокафяви очи.
— Professore Conti — най-накрая успях да произнеса.
— Professoressa57 — поправи ме тя.
Шеговитата ѝ усмивка превърна лицето ѝ в небесно откровение. То беше тясно и без нито едно петънце или бръчка. Гладка кожа със златист загар. Правилен нос. Плътни устни. Изабела Конти беше не само хубава, ами ослепително красива. Ангел, серафим, херувим, който пазеше портите на райската градина. Тя представляваше сливането на божественото и ангелското начало в един човек. Но няма как да не признаеш, че робата на монахиня променя жените. Въпреки красотата ѝ у Изабела Конти се усещаше някаква студенина.
— Елате — подкани ме тя и ме поведе през великолепната колонада на университета. След това се качихме по широки стълби и тръгнахме по един коридор.
Въздухът в кабинета ѝ беше застоял, а самата стая изглеждаше също толкова светска, колкото който и да било университетски кабинет. Бюро, отрупано с домашни работи на студенти и научни трудове, етажерки, препълнени със знания, сив шкаф картотека. Прозорецът гледаше по диагонал към туристите долу, които се лутаха из Пиаца дела Пилота. Дебела муха нетърпеливо се блъскаше в стъклото. През затворената врата се чуваше ехото от нечии стъпки и откъслечни разговори. Прииска ми се да попитам Изабела Конти как така е хем монахиня, хем практикуващ професор, но реших, че това е твърде личен въпрос. А и какво знаех аз за установената практика спрямо монаси и монахини в „Грегориана“? Въпреки това дръзнах да попитам:
— От кой орден сте?
— На йезуитите.
Това не ме учуди. „Грегориана“ беше управляван от йезуити вече петстотин години.
Изведнъж ме осени една мисъл: възможно ли беше тя да ми е изпратила двете съобщения с анаграмите? Все пак vitiosa seces беше анаграма на Societas Jesu. Веднага отхвърлих това предположение. Защо ѝ беше да ме обърква с тайнствени съобщения, които биха ме отвели до нея?
Погледнах нагоре към мухата при прозореца. Както повечето насекоми от своя род тя възприемаше времето по различен начин от нас, хората. За мухата навитият на руло вестник се движеше изключително бавно. Затова човек никога не успяваше да я смачка с него.
Изабела Конти се намести по-удобно на офис стола си и ме погали с кафявите си очи. Или поне така ми се стори.
„Бьорн — упрекна ме татко с въздишка, — тя е монахиня!“
— Защо ми се обадихте? — попитах аз.
— Професор Белтьо — започна тя, произнасяйки името ми почти перфектно, въпреки че „о“-то отиваше по-скоро към „е“. — Двамата с вас имаме общ интерес.
Поех дълбоко дъх, за да не си проличи по гласа ми, че сърцето ми бие лудо.
— Така ли?
— И двамата се надяваме ръкописът от гроба на Ириней да се намери, нали така?
— Откъде знаете за задачата ми?
— В нашия малък свят — благо заяви тя — сигурно повечето хора знаят доста неща.
Светът на теологията? Или на археологията? При всички случаи ме обзе топлина от съзнанието, че толкова нежно ме включва в своя свят.
— Имате ли някакъв напредък? — поинтересува се тя.
— Една от следите ми всъщност сте вие.
— Аз?
— Потърсих в „Гугъл“ най-изтъкнатите изследователи на Юда. Така че и без това щях да се обърна към вас.
— Опасявам се, че няма да съм ви от голяма полза. Не знам почти нищо за случилото се със Самуел Рицо и писмото.
57
Professore (итал.) се използва за обръщение към мъже професори, a professoressa — към жени. — Б.пр.