Влязох в хотела със сивия плик от „Джорджо Армани“ и служителят на рецепцията ми махна с ръка да се приближа.
— Един господин питаше за вас — съобщи ми той. — Но политиката на хотела ни забранява да споделяме информация за гостите си.
— Как се казваше?
— Не се представи.
— Какво искаше?
— Не знам.
— Остави ли някакво съобщение?
— За съжаление, не, signore59 Белтьо.
Качих се в стаята си. Клечката за зъби лежеше на килима пред вратата. Да не би да беше дошъл мъжът, който ме е търсил? Надникнах вътре. Беше празно. Оставих плика от „Армани“ върху бюрото. Една клечка за зъби лежеше на пода до куфара ми, който бях пъхнал под леглото. Някой беше ровил в тоалетната ми чантичка: четката за зъби, която стоеше най-отгоре, сега беше под дезодоранта и пастата за зъби.
Слязох долу на рецепцията и помолих служителя да ми покаже записите от охранителните камери.
— За съжаление, това е невъзможно — отсече той. — Политика на хотела.
— Жалко. Тогава ще ви помоля да извикате полицията.
Тази заплаха подейства. Служителят отиде при началника си, след което двамата ме отведоха в една задна стаичка. Бързо превъртяха записите, докато накрая стигнаха до онзи, на който се виждаше как някой влиза в стаята ми.
Трима мъже. Трима? Излязоха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора. Носеха тъмни костюми.
— Спомням си ги — обади се служителят. — Реших, че са свещеници.
Спряха пред стаята ми. Единият извади нещо от джоба си — шперц или ключ — и отвори вратата. След това остана отвън, а другите двама влязоха в стаята. След няколко минути се върнаха. Накрая и тримата тръгнаха обратно към асансьора.
— Какво са откраднали от стаята ви, signore Белтьо? — стреснато попита шефът на рецепцията.
Душевното ми спокойствие.
— Онзи, който ме е търсил, сред тях ли е? — попитах аз.
— Не, signore — отговори служителят, като местеше разтревожения си поглед от мен към началника си и обратно. — Никой от тези тримата не ви е търсил.
Помолих ги да извадят записите от рецепцията и да превъртят до мъжа, който беше питал за мен. Напразно. Невъзможно беше да се види лицето му заради шапката с козирка и това, че беше свел глава.
Колко хора всъщност ме преследваха?
5
С Изабела се бяхме разбрали да се срещнем в паста ресторант в една странична улица на „Виа Бонкомпани“. Тя сигурно беше дошла половин минута преди мен, защото оберкелнерът тъкмо я отвеждаше към масата ни, когато аз с мъка отворих вратата и влязох със залитане в сумрачния ресторант. Лицето ѝ грейна, щом ме забеляза.
За щастие, не носеше робата, а изискани цивилни дрехи: бежови панталони и светлосиня блуза. Перлена огърлица. Имаше среднодълга пепеляворуса коса. Без съмнение боядисана или изрусена. Дискретна очна линия, намек за руж и парфюм, който ухаеше на рози и мускус. Подаде ми ръка. Не бях съвсем сигурен как да постъпя. В объркването си я целунах.
Тя кокетно се засмя.
— Ама, професор Белтьо!
— Наричайте ме Бьорн.
Тя почти се изкикоти.
— Тогава и вие ме наричайте Изабела.
Изабела. Милувка за езика.
— Елегантен костюм — отбеляза тя.
— А вие сте оставили робата вкъщи.
— Мога да нося цивилни дрехи. Дори и в университета. Носенето на робата е избор. Тя ме определя. Изразява идентичността и принадлежността ми, не мислите ли? Свидетелства за нещо отвъд ежедневните светски неща. Полезна е особено в отношенията ми със студентите. Придава ми авторитет и създава дистанция между нас.
Един келнер ни донесе менюта. Зачака поръчките ни с женствена чупка в кръста. Изабела ни поръча пенливо вино.
— Значи можете да пиете вино? — учудих се аз. — Имам предвид, дори и да сте монахиня. И йезуит.
Изабела изсумтя.
— Преди йезуитските имоти да бъдат конфискувани преди стотици години, орденът ни е бил известен с изключителното си вино — разказа ми тя. — Знаете ли, че именно йезуитите са подобрили метода на производство на грапата и брендито? Но всички, които не ни познават, смятат, че историята ни е изпълнена с отвратителни неща. Цели петстотин години сме били жертва на несправедливи обвинения и лъжливи слухове заради моралното си учение.
Келнерът се върна, за да си запише какво ще искаме за ядене. Аз се спрях на лесното: спагети карбонара. Изабела си поръча ригатони с пиле.