С обич,
баща ти, Атик Сенецион
Пета глава
Ангела
1
Рим, петък
Трима мъже. Облечени като свещеници. Сутринта стояха пред хотела и чакаха Белтьо да излезе. Тони изпрати съобщение на шефа си. Той веднага му се обади. Тони му разказа за тримата мъже.
— Хора на Максимо — заяви Луиджи.
— Нима е пратил свой собствен екип? — объркано попита Тони.
— Проклето копеле — каза Луиджи, заваляйки думите. Произнесе ги толкова тихо, че Тони едва го чу. Луиджи се опитваше да привлече братовчед си Максимо от години. По тона му Тони се досети, че е взел нещо. Кока? Метамфетамини?
— Двамата летим за Рим утре — съобщи Луиджи.
— Ще летиш?
— Yeah.61
— Насам?
— Yeah.
— Защо?
— Ще се срещна с… you know.62
От почти десет години Луиджи прекарваше кокаин от Мексико до Неапол по море в кораби, превозващи зеленчуци от Америка. Ндрангета играеха ролята на свръзка.
— Какво каза на братовчед си?
— Измислих нещо. Той си изпусна шанса. Интересува го само баба! — заяви Луиджи и студено се изсмя.
— Баба?
— И шибаната канонизация! Но майната му на това. Когато се срещна със свръзката си във Ватиканската банка, писмото трябва да е у мен.
Луиджи планираше да открадне стотици милиони от банката заедно с един от кардиналите на Ндрангета, който работеше там.
Някъде на заден фон се засмяха две жени.
— Boss…63
— Просто намери писмото!
2
От „Грегориана“ двамата с Изабела тръгнахме нагоре към парка „Квиринал“, който се намираше само на хвърлей от университета. Тя тъкмо беше приключила една сутрешна лекция и съответно беше облечена изцяло в монашеската си униформа. Робата ѝ придаваше изтънчено спокойствие. Минахме през портата, завихме и тръгнахме из тучния парк. Многото туристи, разхождащи се по пътеките, оглеждаха Изабела.
— И така, професор Белтьо? — каза тя, сякаш подканвайки ме да започна.
— Вчера не успях да ви питам: имате ли някаква теория относно причината писмото на Пилат да се озове в гроба на Ириней?
— Не, съжалявам.
— Аз мисля, че някой го с оставил там, за да го скрие, без да го съсипва.
— Или пък обратното: искал е да го запази за следващите поколения — предположи тя.
С тези палми паркът приличаше на оазис насред пустинята. Замислих се за ябълковото дърво в градината пред родния ми дом. Беше много старо. Обикновено, когато момчетата играеха народна топка на пътя, аз се покатервах на него. Другите изобщо не искаха да играя с тях заради зрението ми, цялостната ми некоординираност и факта, че никога не успявах да хвана топката.
— Каква е ролята на Йосиф във всичко това? — попитах аз.
— Той не се е интересувал много от Исус и християните. Като еврейски историк е гледал на тях като на странна, отличаваща се секта. Каквито всъщност са били тогава. Пише съвсем накратко за Исус, но посвещава на Пилат Понтийски десет пъти повече място от Библията. Юда дори не го споменава. Но и Павел не го прави.
— Така ли?
— За него Юда сякаш не съществува.
Малки храсти бяха засадени в симетрични фигури покрай пътеката.