Не след дълго се случи нещо. По „Виа Палацина“ зави червена и бяла полицейска кола „Алфа Ромео“, върху която пишеше Polizia Civile70, и рязко спря на десет-петнайсет метра пред мен. Друга кола спря точно зад мен. Около моята кола застанаха петима полицаи, облечени в шлифери.
„Лоша работа“ — промърмори татко.
— Свали прозореца! — извика единият полицай.
Изпълних нареждането.
— Ръцете на волана!
Отново се подчиних.
Един от полицаите застана съвсем близо до колата. По лицето му се стичаха капки дъжд.
— Какво търсиш тук? — рязко попита той.
— Просто паркирах — промърморих аз. — Съжалявам, ако съм спрял на забранено място. Веднага ще преместя колата.
Пристигна още една кола: огромен микробус, който, изглежда, беше на спецчастите. Спря по диагонал на „Виа Палацина“ с включен полицейски буркан.
Бих казал, че в Сан Марино не гледат добре на неправилното паркиране.
От микробуса слезе възрастен униформен полицай и тръгна към нас, при което петимата полицаи изпънаха гърбове. Това без съмнение беше шефът им. Той застана до вратата ми с широко разкрачени крака и впи очи в мен.
— Стой мирно! — нареди ми после.
Това не беше приятелска молба, а заповед, от която лъхаше авторитет и власт.
Аз стоях мирно.
— Слез от колата! Да ти виждаме ръцете!
— Мога ли да си взема чадъра?
— Не! Слизай!
Бавно отворих вратата и излязох под леещия се из ведро дъжд.
— Горе ръцете!
Изпълних нареждането му.
Дойде още една кола с надути докрай сирени — този път на жандармерията — и паркира зад микробуса на спецчастите. Всички искаха да се позабавляват.
Валеше като из ведро.
Изведнъж пристигна Козимо Д’Анджело, подтичвайки. След това развълнувано се обърна към възрастния полицейски началник.
— Цял ден ме следи!
— Вече сме тук, Козимо — успокояващо му каза мъжът, — не се тревожи.
— Успях да му се изплъзна — продължи Д’Анджело с треперещ глас. — Но после пак се появи.
После погледна към един балкон с проврели се през решетките на парапета растения. Ние също отправихме погледи натам.
— Е? — попита полицейският началник, строго взирайки се в мен. С надеждата да му дам обяснение, което изобщо не смятах да правя. Когато те арестуват сприхави полицаи, не беше много разумно да им изнесеш уводна лекция на тема мястото на Ириней в Раннохристиянската църква и писмото, което може би щеше да ни каже нещо ново за Пилат Понтийски и Юда.
Колебанието ми го подразни.
— Качулката! Шапката! Свали ги!
Изпълних нареждането.
Козимо Д’Анджело изхълца и ме зяпна.
— Боже господи! — възкликна после.
4
Ченето на Козимо Д’Анджело увисна. От мустаците му се стичаха капки дъжд. Аз също го зяпнах. Сигурно изглеждахме като идиоти.
— Бьорн Белтьо! — възкликна той.
— Дам — промърморих аз.
— Кой? — изрева полицейският началник.
Д’Анджело изглеждаше объркан и едва ли не развеселен. Премести поглед от мен към полицаите.
— Боже господи, съжалявам! — промърмори той. — Сега вече ми стана ясно.
— Кой? — раздразнено повтори полицейският началник.
— Бьорн Белтьо! Не го ли познахте? Белтьо! От Норвегия! Археологът! Не гледахте ли документалния филм по канал РАИ миналата седмица?
Полицаите ме огледаха. Неколцина се усмихнаха.
— Норвежкият археолог? — попита полицейският началник. Начумерената му физиономия беше изместена от по-приветлива.
— Съжалявам, съжалявам! — каза Д’Анджело, обръщайки се първо към него, а после към мен. — Станало е голямо недоразумение. Много съжалявам — повтори той и нервно се засмя.
Една светкавица проряза небето. След няколко секунди изтрещя гръмотевица.
— Е? Приключихме ли тук? — леко обидено попита полицейският началник.
— Съжалявам, Пиеро, помислих си… Просто си тръгвайте. Двамата с Белтьо ни чака дълъг разговор.
Полицаите умърлушено се отправиха към колите си, а Козимо Д’Анджело сложи приятелски ръка върху рамото ми.
— Белтьо! Какво да ти кажа? Съжалявам! Но защо ме следеше?
Не споменах нито дума за подозрението ми, че е убил Самуел Рицо.