Тогава баща му Исаак му каза: „Сине, моля те, ела по-близо и ме целуни!“. И той се приближи и го целуна, така че Исаак усети мириса на дрехите му. И го благослови, като каза: „Ето, мирисът на сина ми е като мириса на полето, което Йехова е благословил. Нека истинският Бог ти дава роса от небесата и плодородна земя, изобилие от зърно и от младо вино! Нека ти служат народи и нека ти се покланят племена!“.73
Попитах го защо казва това, но той тайнствено ми отвърна, че съм щял да разбера на по-късен етап в живота. Така че запомни: и Исус, и сподвижниците му понякога говореха неразбираеми неща.
После Йосиф и Никодим започнаха да мажат тялото с благовонен мехлем, какъвто е обичаят при еврейските погребения, и накрая го обвиха в ленено платно. След това положихме Исус в гробницата и избутахме един голям камък пред входа. Помислих се, че вече няма да ми се налага да се занимавам с него. Но сгреших. На следващия ден дойде делегация, състояща се от върховните жреци и фарисеите, която пожела да говори с Пилат. Отведох я при него и застанах до вратата. Мъжете казаха, че измамникът Исус бил заявил: „След три дни ще възкръсна“. Опасяваха се от някакъв номер и настояваха Пилат да подсигури гробницата, за да не могат учениците му да откраднат тялото му и да втълпят на хората, че е възкръснал. Прокураторът извъртя очи и ми кимна, заповядвайки ми да се заема с тази задача. Сформирах група от стражи и изпратих няколко от тях там, така че гробницата вече се охраняваше денонощно.
Стига толкова за тази вечер. Пиша толкова бавно и с толкова мъки, че ще ми трябва повече време, отколкото предполагах. Няма как. Нека и двамата се надяваме Морта да не ме прибере при себе си, преди да довърша историята. Ще продължа някой друг ден. Поръчал съм още пергаменти, които скоро ще ми бъдат доставени.
С обич,
баща ти, Атик Сенецион
Седма глава
В плен
1
Рим, събота вечерта — неделя
Фаровете на преминаващите коли прорязваха мрака, изтрил очертанията на града. Трафикът оформяше лабиринт от светлина. Дъждът беше спрял. На небето все още се виждаха гръмотевични облаци, надвиснали над земята като сиви велурени пердета. Нямах представа къде точно се намираме в Рим. По пътя насам мъжете в минибуса мълчаха. Не говореха нито с нас, нито един с друг. Всеки път, щом с Козимо се опитвахме да си кажем нещо, ни шъткаха.
„В какво си се забъркал сега?“ — попита татко.
Спряхме някъде близо до центъра. Високи стени, желязна порта. Отвориха я отвътре. Минибусът мина през пропускателен пункт и продължи нататък през осветен с прожектори двор, напомнящ на полигон. Накрая спря в един гараж, където чакаха петима мъже. Всичките изглеждаха еднакво. Високи, силни и облечени в сиви костюми и черни ризи със свещенически яки. Отвътре мястото приличаше на военна база. Голи, боядисани в сиво бетонни стени. Приглушена светлина. На места върху стените бяха окачени разпятия и рисунки с библейски мотиви, сложени в рамки. Виждаше се и странен арсенал от стари оръжия: мечове, ками, копия, алебарди, бойни брадви и шурикени. В коридора миришеше на варено зеле и тамян. Отведоха ни в килиите ни. Скрин, гардероб, бюро със стол с решетъчна облегалка и разпятие над леглото. Досега се бяха държали добре с нас. Освен факта, че ни отвлякоха. И ни заключиха в килии. Осъзнавайки това, се умърлуших. По едно време дойдоха двама мъже, които ни донесоха вечеря. Лазаня. Мек бял хляб. Червено вино. Ако ще те отвличат, Италия не е най-лошото място за това.
На теория бих могъл да счупя прозореца и да скоча. Но стената около базата беше висока три-четири метра. А на върха ѝ беше прокарана режеща тел, приличаща на огромна змия.