2
Тони беше паркирал при една подстанция. Оттам ясно се виждаше манастирът, на който беше регистриран минибусът. Беше потърсил Societas Iesu Regimini militantis Ecclesiae в „Гугъл“. Йезуитски монашески орден. Все още не разбираше какво се случи в Сан Марино. Вървеше към входа на кооперацията, когато един минибус спря на тротоара. В този момент от кооперацията излязоха трима мъже, между които вървяха Белтьо и още един човек. Онези, които следяха албиноса. На Тони му се прииска Луиджи да беше при него. Той винаги намираше решение. Точно затова беше capo74. Но закъсняваше. Наложи се частният самолет на братовчед му да кацне в Мадрид. Технически проблем.
3
През нощта спах леко. Навън беше още тъмно, когато се събудих от пеещи гласове и някакъв псалм. По-късно ме отведоха в една трапезария, където Козимо вече закусваше. Поздравихме се. Пазачът до вратата ни изшътка. Закуската беше наредена на масата: две варени яйца, конфитюр, нарязан хляб, плодова салата. Портокалов сок и кафе. Чувствах се неудобно в странните дрехи, които бях взел назаем от Козимо. Какво ли си мислеха за мен? Хранихме се мълчаливо. Всеки път, щом някой от нас се опиташе да каже нещо, се чуваше изшъткване. След като приключихме със закуската, един мъж отнесе подносите ни. После ни наля още кафе. Изпращя някакво уоки-токи. От него се понесе нечий глас.
— Прието — отговори пазачът до вратата. — Той ще дойде след малко — съобщи ни после.
— Кой? — попитахме и двамата едновременно.
Пазачът заби поглед в някаква точка под тавана.
Двамата с Козимо започнахме да пием кафе и да се чудим. Той засмука изгасналата си лула. Бавно мина един час, след което вратата се отвори. В трапезарията влезе възрастен мъж. Кожа и кости. Сбръчкан. Остро лице, обезобразено от старчески петна. Движеше се с патерица. В гърбавия му нос беше пъхната прозрачна кислородна тръбичка, прикачена към апарат, който минаваше през лявото му рамо с помощта на ремък и от който се носеше тихо бръмчене. Тръбичката беше залепена за лицето му с бяло болнично тиксо. Пазачът изпъна гръб и му се поклони в знак на уважение.
— Мир вам — поздрави ни старецът.
Козимо остави лулата си на масата и се изправи колебливо. Като филмова лента, която се провира през проекционен апарат.
— Максимо — изненадано промърмори той и тръгна да посрещне мъжа.
— My son75 — поздрави го старецът. Като свещеник. Американец. Носов, непретенциозен диалект от източното крайбрежие.
— Как си? — загрижено го попита Козимо.
— Радвам се на Божията милост.
Козимо се обърна към мен.
— Максимо Парчели — обясни ми той, — дарителят на Йейлския университет, за когото ти разказах.
Религиозният фанатик и милиардер от времето на Козимо в университета.
Старецът се затътри към масата. Дишането му напомняше на предсмъртни хъркания. Не се радваше на особено голяма Божия милост.
Огледа ме от главата до петите. Сякаш се чудеше на дрехите ми.
— Професор Белтьо — поздрави ме накрая. Гласът му беше сух и стържещ. Прочисти си гърлото. — Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.
Не бях в състояние да му дам смислен отговор. Какво искаше от нас? Какво общо имаше с всичко това?
— Трябваше да кацнем в Мадрид поради технически проблем — добави той. — Иначе вече щях да съм тук преди пристигането ви вчера вечерта.
По гласа и дишането му си личеше, че му е трудно да говори.
— Максимо? — обади се Козимо, вглеждайки се в бръмчащия апарат и тръбичката.
— АЛС — обясни той и потупа тръбичката с пръст. — Някаква наследствена досада — добави после и тръсна глава, сякаш за да смени темата.
— So sorry76 — прошепна Козимо.
У мен не срещна съчувствие.
— Трябва да направя малка пауза, преди да ви обясня всичко — каза старецът.
— Какво да ни обясните? — попитах аз.
— Голямата тайна.
Каза го толкова тържествено, че отначало реших, че се шегува.
След като си тръгна, погледнах въпросително към Козимо. Той изглеждаше объркан. Чувствах се по същия начин. Всички връзки с 90-те години оформяха възел. Гордиев възел. Алекзандър Дъръм Лойд, Изабела Конти, Козимо Д’Анджело и Максимо Парчели имаха общо минало. Старецът беше финансирал следването им. Но какво общо имаше това с писмото?
Можех ли да имам доверие на Козимо?
74
Capo (итал.) — съкратено от caporegime или capodecina. Ранг, даван на отдавнашен член на италианската мафия, който оглавява няколко души. — Б.пр.