Сигналът за получено съобщение на телефона ми ме стресна. Беше мултимедийно. Отворих го. Този път представляваше картина.
Козимо ѝ хвърли бърз поглед.
— Йов.
— Онзи от Библията ли?
— Не си ли виждал тази картина досега?
— Не.
— Мислех, че картината на Леон Бона е известна по цял свят.
Спомних си историята: Бог и Сатаната подлагат почтения и богат Йов на изпитания, за да проверят отдадеността и набожността му. Той индиректно става първият, който проблематизира теодицеята, един от най-големите парадокси в християнството: как е възможно един справедлив и всемогъщ бог да властва над свят, изпълнен със зло, болка и страдание?
Намерих дигитална версия на Библията и се зачетох за Йов, който имал три дъщери: „… и първата си дъщеря нарече Емима, втората Касия, а третата Керен-апух. И по цялата страна не се намираха жени тъй красиви както Йововите дъщери“97.
— Препратката към Йов явно е свързана с теодицеята и феминизма — предположих аз.
— Как по-точно? — попита Козимо.
— Не знам — признах аз.
Отпъдих мислите за Йов и дъщерите му настрани и помолих Козимо да ми разкаже по-подробно за онази петъчна вечер, когато бе умрял Самуел Рицо. Келнерът ни донесе кафето. Козимо си сложи една бучка кафява захар и го разбърка.
— Тръгнах с колата към Флоренция, като минах през Болоня — това всъщност е най-краткият път. Пристигнах към седем и половина. Самуел слезе долу при портата, за да ме посрещне. Изглеждаше нервен. Щом се качихме в лабораторията, отвори сейфа и извади папката с пергаментите. Даде я на мен, докато настрои фотоапарата, за да ги снима. По едно време дойде един мъж. Сега вече знаем, че се казва Тони Еспозито. Аз стоях зад неносещата стена, така че не ме видя. Незабелязано отстъпих още по-назад. Бях толкова уплашен, че си мислех, че ще чуе ударите на сърцето ми — разказа ми той, след което спря и се намръщи. — Самуел грабна някаква хартиена подвързия от работната маса. Вероятно за да задържи вниманието на Еспозито върху себе си. Ако той се беше обърнал, щеше да ме види. Бях напълно открит. Но така и не го направи — обясни той, като лицето му се изкриви от болка при спомена за случилото се. — Самуел се пожертва — добави после, кимвайки, сякаш нямаше какво повече да каже по въпроса.
— Пожертвал се е?
— Да, може така да се каже. Хукна надолу по тайните стълби в дъното на лабораторията заедно с хартиената подвързия. За да подмами Еспозито да тръгне след него. А аз да мога да избягам с писмото.
Отпих от еспресото.
— Тръгнах си заедно с писмото — продължи той. — Мисълта, че през това време Самуел е бил убит, е непоносима.
— Къде отиде?
— Не знаех дали въпросният мъж действа сам, или навън го чакат помощници. Затова… — започна той и ми намигна. — Ела.
3
Отидохме до библиотеката. Както винаги на площада пред базиликата „Сан Леонардо“ беше пълно с туристи. Купихме си билети за вход, след което минахме през колонадата на библиотеката и тръгнахме нагоре по стълбите на величествената сграда.
— Изложбата на кореспонденцията между гадателя Нострадамус и фамилия Медичи е изключително популярна — отбеляза Козимо.
Приближихме се до една стъклена витрина, дълга няколко метра. Там кураторът беше сложил спретнати купчини писма, подредени по години, в които Нострадамус се е опитал да опише бъдещето в стихотворна форма. Между купчините имаше малки картончета, които посочваха съдържанието на писмата.
Едно от предсказанията гласеше:
На картончето до него пишеше: „Тук Нострадамус предсказва и Втората световна война, и появата на Хитлер, но сгрешава няколко букви от името му. Ще трябва да му простим това“.
И преди бях попадал на предсказанието. Пълни глупости. По времето на Нострадамус латинското име Хистер обозначавало земите в долния край на река Дунав.
Кураторът на изложбата явно не беше учен с критическо мислене.
— Пергаментите? — подсетих Козимо.
— Къде би скрил нещо изключително ценно? — попита той.
— В сейф?
— Някъде, където никой не би се сетил да го потърси.
— И къде е това?
— Вместо да хукна навън с незаменимото писмо, взех ключовете от куката на стената в лабораторията.
— Какво отключват те?
98
— Б.а.